Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Предполагам, че вече са свършили с претърсването.

— Трябва ли и да разговаряме ? – безизразно произнесе Мелани.

Нямаше тротоар, така че двете сестри вървяха по аварийната лента. Най-близката къща се намираше на не по-малко от осемстотин метра.

— Най-вероятно ще съжалявам за това – каза Мелани след няколко дълги секунди, – но явно нещо те тревожи. Ще ми кажеш ли какво?

— Тара споменавала ли е някога да се е натъквала на наш съученик от гимназията, когато е била в Сан Франциско?

Мелани поклати глава.

— Не помня такова нещо.

Познаваш ли някого от Ред Блъф, който да се е преместил там?

— Само нашия брат. Защо? Накъде клониш?

Сега бе ред на Робин да поклати глава. Нямаше желание да подклажда допълнително подозренията на Мелани. За да смени темата, тя разказа на сестра си за срещата си с Дилън Кембъл на паркинга на болницата.

— Това лайно – промърмори Мелани. – Но не бих казала, че появата му е кой знае каква изненада. – Тя подритна едно камъче. – Обзалагам се, че сега всички нищожества ще изпълзят от дупките си, предвкусвайки големите надници.

— Като стана дума за нищожества – поде Робин, – какво знаеш за Дони Уорън?

Мелани рязко спря.

— Кой?

— Дони Уорън. В града дочух клюка, че двамата с Тара може да са имали авантюра.

Това е огромна тъпотия – заяви Мелани. – А и едва ли бих го нарекла нищожество. – Тя тръгна отново толкова бързо, че Робин трябваше да подтичва, за да я настигне.

— Значи го познаваш?

— Срещала съм го няколко пъти. Видя ми се доста солиден човек.

— Мислиш ли, че той и Тара…?

— Абсолютно не. – Мелани поклати глава. – Той не беше нейният тип.

— А какъв беше нейният тип?

Мелани ритна друг камък. Стържещият звук наподобяваше този, който излезе от устата й.

— Да не е беден.

Покрай тях мина кола, поела в обратната посока, чиито пътници извиха вратове към тях. Двете сестри инстинктивно се обърнаха на другата страна.

— Аз се връщам – заяви Мелани, когато се приближиха на няколко метра от съседната къща. – Много е горещо. Ти, ако искаш, продължавай да се разхождаш.

— Не. – Пресякоха улицата. Робин изтри потта от врата и челото си. – Това е достатъчно мъчение за един ден.

Тази нощ Робин си легна в девет часа, но лежа будна, заслушана в ритмичното клатене на Ландън, почти до полунощ, когато то внезапно спря. След няколко секунди се чуха тежките му стъпки напред-назад, напред-назад, от единия край на стаята до другия. Десет минути по-късно крачките престанаха и тя зачака изнервена клатенето да се възобнови, проклинайки се, задето бе изхвърлила последния ативан. Имаше нужда от сън. Той бе единственото й бягство от все по-объркващата реалност. Сънищата й може и да бяха тревожни и несвързани, но будното й състояние бе по-зле. Сънищата обикновено изчезваха за минути. Не бе толкова лесно да се прогони реалността. А реалността показваше, че нищо в живота й вече нямаше смисъл.

Дали е имало някога?

Да, реши тя, като си помисли за Блейк. Когато беше с Блейк, животът й имаше смисъл. Поне в началото.

Тогава работеше като асистентка на една социална работничка във ваканционно училище в област Силвър Лейк, Лос Анджелис, първата й работа, откакто се бе дипломирала в Бъркли. Една вечер шефката й я покани на партито на нейна съседка. Забеляза Блейк в мига, в който прекрачи прага. Висок и красив като кинозвезда, той бе заобиколен от обожателки. Стой настрани от този, каза си Робин и се насочи към другия край на помещението, където поведе светски разговор с най-близкостоящия, мъчейки се да не гледа към Блейк.

Докато, най-неочаквано, той не се озова точно до нея.

— Здрасти – каза и й връчи чаша бяло вино. – Аз съм Блейк Ъптън.

Бягай, помисли си тя.

— А ти си…?

Отговорът й дойде някъде от нищото.

— Аз съм тази, която се маха – заяви и му връчи чашата обратно.

И тогава избяга.

Не спря да тича, докато не намери такси, докато не се озова на безопасно място в апартамента си, в леглото си, далеч от топлите кафяви очи на Блейк Ъптън, от чувствената му уста, извън обсега на палавата трапчинка в брадичката му, от гъстата му кестенява коса, от меката настойчивост в гласа му, от всичко в него, което предвещаваше беда.

И повече от беда.

Опасност.

Бе прекарала остатъка от нощта ту поздравявайки се за своята решителност, ту окайвайки се за глупостта си.

Последното нещо, от което се нуждаеш, е мъж като този – поучаваше сама себе си на глас. Мъж, който може да има всяка. Мъж, който никога няма да бъде верен.