Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Миличка, не. Не говори така.

— Не искам и с Мелани да живея. Зная, че и тя всъщност не ме иска. А и Ландън – е, той е добър и така нататък, но понякога може да бъде доста плашещ. Това постоянно клатене на стола и другите неща. Зная, че вината не е негова, че той не може да направи нищо, но… – Касиди се пресегна и сграбчи ръката на Робин. – Искам да живея с теб – изрече умолително. – Ако нещо се случи с тати, моля те, може ли да живея с теб? – Внезапно очите й се превъртяха навътре и тя се строполи на възглавниците в безсъзнание.

Робин скочи на крака и хукна към вратата.

— Повикайте сестра – извика тя на полицая, който пазеше в коридора.

— Повторете отново какво точно ви каза той – нареди шериф Прескът на Робин. Бяха в чакалнята по-нататък по коридора, след стаята на Касиди, и седяха на същите два стола както когато се видяха за първи път. Жизнените показатели на Касиди се бяха нормализирали, макар докторите да предупредиха, че всичко може да се промени за един миг.

За трети път Робин предаде разговора си с Дилън, докато шерифът сверяваше разказа й с бележките, които вече си бе водил.

— Имате ли някаква представа къде може да е отседнал? – попита той.

— Никаква.

— В такъв случай, предполагам, че ще е доста трудно да го открием. – Шерифът прокара длан по гладкото си теме. – От всичко, което ви е казал, май няма намерение да ходи никъде в скоро време.

— Ще проверите ли алибито му?

— Веднага, щом разбера какво е то – усмихна се шерифът.

— Мислите ли, че той го е направил?

— Няма да зная какво да мисля, докато не поговоря с човека. Има ли още нещо, което искате да ми кажете?

Робин се поколеба дали да осведоми шерифа за случилото се на масата предната вечер – яростната реакция на Ландън, когато телефонът й звънна, как излетя от къщата и се върна чак след полунощ.

Може да бъде доста плашещ , бе казала Касиди.

— Какво има? – попита Прескът.

Робин поклати глава. Шерифът и без това беше подозрителен към Ландън. Каквото и да му кажеше, щеше само да засили подозренията му и да отслаби желанието му да проучва другите възможности. Не можеше да предаде племенника си. Не и без реални доказателства, че е направил нещо лошо.

— Нищо.

— Сигурна ли сте? Изглеждате, сякаш имате нещо наум.

— Кой е Дони Уорън? – попита Робин.

— Дони Уорън – повтори шерифът. – Защо питате?

Робин му каза за разговора, който бе дочула в „Старбъкс“ и той си го записа в бележника.

— Кой е той? – попита отново тя.

— Военен ветеран, бил е няколко пъти в Афганистан, премести се тук преди около три години от Такома, Вашингтон, и си купи малко ранчо в покрайнините на града. Пада си нещо като самотник. Има два коня, кара „Харли“. Никога не е бил арестуван, доколкото ми е известно. Мислите, че между него и Тара е имало нещо ли?

— Не зная какво да мисля. Според Касиди, Тара и баща ми са били лудо влюбени.

— На всяко дете му се ще да вярва това за своите родители, но то не изключва възможността Тара да е имала забежки. Нейното минало си го бива, убеден съм, че сте наясно. Със сигурност няма да е за първи път млада съпруга да кръшка на много по-възрастния си съпруг.

Името Том изникна на върха на езика й. Какво я спираше да го изрече на глас?

Прескът стана, хващайки шапката си, преди да е паднала на пода.

— Мисля да се опитам да намеря Дилън Кембъл и може би да поговоря с Дони Уорън. Да ви закарам ли някъде?

Робин не бързаше да се прибира вкъщи.

— Аз съм с колата на сестра ми, благодаря. И мисля да се помотая в болницата още малко, за да съм тук, когато Касиди се събуди.

— Сигурен съм, че тя ще се зарадва. – Шериф Прескът сложи шапката на главата си и я докосна в знак на почитание.

— О – хрумна му нещо, – дали случайно не знаете каква кола кара брат ви?

— Брат ми ли? – Защо питаше за Алек?

— Знаете ли каква кола кара? – повтори шерифът.

Робин се поколеба.

— Преди имаше един шевролет „Малибу“. Но това беше пре­ди няколко години. Досега навярно я е продал. Защо?

— А да помните какъв цвят беше?

— Червена. Защо питате за колата на Алек?

— Просто съм любопитен. – И докосна за втори път шапката си. – Ще говорим отново по-късно.

Робин проследи с поглед шерифа, който бавно се отдалечи по коридора. Едва, когато престана да го вижда, тя извади новия си телефон от чантата и набра номера на брат си в Сан Фран­циско.

Той вдигна на първото позвъняване.

— Какво има? – каза направо, вместо поздрав.