Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Беше в затвора – поправи го Робин.

— Ти пък, все да намериш кусур. – Той се засмя широко и на бузите му се образуваха трапчинки. – Както и да е, какво значение има къде съм бил? Важното е, че сега Дилън Кембъл е тук.

Робин сведе поглед в краката си, за да прогони образа на красивото лице на Тара, обезобразено от юмруците на Дилън.

— За какво те затвориха този път?

— Този път ли – повтори той. – Ох, ами да. Този път май си го заслужих. За нападение. Нищо особено. Излежах две години.

— И си на свобода от колко?

— Три месеца. Перфектно съгласуване на времето, не мислиш ли?

— Перфектно съгласуване за какво?

— Моето момиченце има нужда от мен.

— Ти си последното нещо, от което има нужда.

— Тя току-що загуби майка си.

— Ти нямаш нищо общо с това, нали? – попита Робин, като успя да изненада и двама им с въпроса си. Усети, че гласът й потрепери и се озърна към входа на болницата. Сега би бил наистина идеалният момент да се появи шериф Прескът.

— Аз ли? Разбира се, че не. Как можа да ти хрумне такова ужасно нещо?

Робин поклати глава.

— Убедена съм, че шерифът няма търпение да те разпита къде си бил в онази нощ.

— Аз ще се радвам повече да си поговоря с него – изсмя се Дилън. – Наистина ли допускаш, че съм толкова глупав, та да си покажа красивото лице наоколо, ако имах каквото и да било общо със случилото се?

— Никога не бих подценила глупостта ти.

Той се ухили.

— Добре, де. Май и това съм си го заслужил. Но защо, по дяволите, бих застрелял собственото си дете? Искам да кажа, да застрелям Тара и баща ти, това е едно. Но собствената ми кръв и плът? Би трябвало да съм някакво чудовище.

— Ти си чудовище.

— Вече не. Промених се, Робин. Готов съм да стана истински баща на това момиченце.

— Колко благородно. И фактът, че Касиди може да се окаже с много пари, ако баща ми умре, няма абсолютно нищо общо с този внезапен порив да станеш родител?

— Абсолютно нищо общо – повтори той. – Дори не ми е хрумвало.

— Рядко ти хрумва каквато и да било мисъл.

Усмивката в ъгълчетата на устните му замръзна.

— Ще влизаме ли?

— Аз ще влизам – заяви Робин. – А ти можеш да вървиш по дяволите. – Тя го отблъсна и се насочи към входа.

— Пак ще се видим – подвикна след нея той.

Робин предупреди пазача пред стаята на Касиди за Дилън и помоли той да не бъде допускан близо до дъщеря си. После разговаря с лекаря на Касиди, който я осведоми, че детето е показало забележително подобрение през нощта, поради което състоянието й вече е сведено от критично до сериозно, въпреки че по никакъв начин не може да се каже, че е вън от опасност.

— Това са толкова добри новини, миличка – рече тя на бледото момиченце, седнало в леглото си. – Как се чувстваш?

— Малко по-добре. Касиди пусна един брой на списание „Стар“ и безпомощно изгледа как той се плъзна по колосаните бели чаршафи и падна на земята. – О – видът й показваше, че ще избухне в сълзи.

Робин побърза да вдигне списанието.

— Мили Боже – възкликна тя, щом прочете титулните заглавия. – Изглежда, че Дженифър Анистън е бременна с тризнаци. Отново. С тези май ще станат петдесет деца, които е родила само през последните пет години.

Касиди се засмя, но усилието я накара да трепне от болка.

— Тя е същински малък фойерверк, наистина. Така щеше да каже тати.

Да, щеше , помисли си Робин, отмахна един кичур от деликатното личице на момиченцето и нежно го целуна по челото.

— Сестрите ли ти донесоха тези списания? – Забеляза, че освен „Стар“, на нощното шкафче до леглото имаше още и последни броеве на „Пийпъл“, „Ас“ и „Вог“.

— Не. Кени.

— Кени Стейпълтън ли?

Касиди кимна.

— Много ми е трудно да ги чета. Само разглеждам снимките.

— Кога е бил тук Кени?

— Тази сутрин. Казах, че нямам против. Това добре ли е? Сгреших ли нещо?

— Не, миличка. Щом се чувстваш в безопасност с него.

— С Кени ли? Че защо не?

Робин се поколеба.

— Той не е човекът, който ме простреля – заяви Касиди. Силата, с която го изрече, доведе до нова гримаса от болка.

— Как можеш да си сигурна? – попита Робин.

— Защото той изобщо не прилича на мъжете, които бяха в къщата онази нощ.

— Но ти не си видяла лицата им – напомни й Робин.

— Не беше нужно да виждам лицата им, за да зная, че не е Кени, настоя Касиди. – Кени е висок и слаб. Мъжете, които ни простреляха, бяха доста по-едри, доста по-мускулести. Сякаш много тренират.

Също като Дилън Кембъл , помисли Робин, издърпа един стол и седна на него. И още една нежелана мисъл се натрапи. Като Ландън. Тя бързо я пропъди.