Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Как бихме могли? – попита на свой ред Тара. – Искам да кажа, при това положение на нещата…

Изречението й потъна в мълчание.

— Но нали всичко между вас двамата е наред? – настоя Робин. Все още сте лудо влюбени и така нататък?

— Всичко е наред – каза Тара и се извърна настрани.

Четири месеца по-късно Сара Дейвис беше мъртва, а след още два Тара отмени годежа си с брата на Робин.

— Каза, че не можела да се омъжи за мен – сподели Алек по телефона. Говореше толкова вцепенено, колкото без съмнение се чувстваше.

— Спомена ли защо?

— Само това, че чувствата й се променили и не можела да продължава повече така.

— Татко знае ли?

— Казах му тази сутрин на път за работа. Алек работеше за баща им на пълно работно време, откакто бе завършил гимназия, и обикновено отиваха в офиса заедно. Според Алек. Грег обикновено използвал това време да му се кара все за нещо, което Алек на шега наричаше свой „недостатък на деня“.

Това състояние на нещата бе рязко прекратено три месеца по-късно, когато баща им се върна уж от бизнес пътуване до Лас Вегас, придружен от новата си, но тъй позната булка. Алек незабавно напусна и работата си, и Ред Блъф. Следващата година той прекара в непрекъснато каране на скъпоценния си червен шевролет от единия край на страната до другия и обратно, докато не се установи най-накрая в Сан Франциско, където се хващаше на различни най-ниско платени работи.

Робин се бе върнала в Ред Блъф, само за да събере малкото си останали неща в къщата, кълнейки се, че никога повече няма да проговори нито на баща си, нито на Тара.

— Позволи ми само да ти обясня – умоляваше я Тара.

— Всичко е ясно.

Никога не съм очаквала това да се случи. Не сме го планирали.

— И все пак, ето докъде се стигна – възрази Робин. – Само не мога да разбера, как можеш да спиш корем до корем с човек, който може да ти бъде баща. О, чакай – той е мой баща. Сериозно ли искаш да ми кажеш, че си влюбена в него?

— Той беше толкова добър с мен. И с Касиди. Тя го обожава.

— Тя е дете. А ти си голяма. И така и не отговори на въпроса ми.

— Не си ми задала въпрос.

— Обичаш ли го?

— Той ще се погрижи добре за нас.

— Това не е отговор.

— Уважавам го. Възхищавам му се.

— Как може да го уважаваш и да му се възхищаваш, като знаеш що за копеле е?

— Сега е друг.

— Не е.

— Не е същият, както когато си била малка.

— Нима? Само ще ти напомня, че току-що избяга с годеницата на сина си! – Робин поклати глава при упоритата наивност на Тара.

— С Алек никога нямаше да се получи. Той е сладък и така нататък, но никога няма да стигне далеч. Той е момче, Робин. Касиди и аз… ние имаме нужда от мъж.

— Удивително – произнесе Робин. – Как го направи?

— Кое?

— Току-що видях устните ти да се движат, но чух гласа на баща ми.

Тара стана яркочервена.

— Наистина ли вярваш, че бракът ти с баща ми няма да доведе до абсолютна катастрофа? – попита я тогава Робин.

О, Боже, помисли си тя сега, при спомена за тези думи, последните думи към жената, която дотогава бе най-добрата й приятелка. Вкара колата на Мелани в алеята пред дома й и забеляза сянката на Ландън да изчезва от прозореца на горния етаж. Угаси двигателя и положи чело на волана. Пръстите й сграбчиха аметистовия пръстен, висящ на верижка около врата й. Остана така няколко минути, обгърната от горещия въздух, мъчейки се да забави бързото биене на сърцето си.

— Какво има? Лошо ли ти е? – долетя гласът на Мелани до прозореца на колата.

Робин прехапа долната си устна и спусна ръка до тялото си. Не бе чула кога сестра й се е приближила. Извади ключа и излезе от колата.

— Не, не ми е лошо.

— Нали не се молеше? – Мелани изглеждаше ужасена от мисълта.

— Не, не се молех.

— Е, да благодарим на Бог за това, – изкиска се Мелани на собствената си шега. – Защо тогава е тази навъсена физиономия? Не са ми се обаждали от болницата, затова предполагам, че баща ни е още сред нас?

— Няма промяна.

— А Касиди?

Изглежда добре.

— Какъв е проблемът тогава? Имаш вид, сякаш едно питие ще ти дойде добре.

— Защо просто не се поразходим малко?

— Ти искаш да се поразходиш ? В тази жега? – Мелани прозвуча още по-ужасена. – Къде?

— Не зная. Наоколо, може би?

— Наоколо – повтори Мелани. – Вярно ли?

— Беше само предложение. Не си длъжна да идваш.

— Не, ще дойда да се поразходя. Обичам разходките. Тя направи знак на Робин да води. – След теб.

Робин тръгна надолу по алеята, като крадешком хвърли поглед на къщата на баща им в съседство. Отпред вече ги нямаше полицейските коли, но жълтата лента си стоеше.