Джой Филдинг - Лошата дъщеря

Робин пъхна мобилния си телефон в джоба на джинсите и отвори вратата.

— Нищо. Давай да вървим.

Когато пристигнаха, шерифът ги чакаше.

— Виж ти, виж ти – произнесе Мелани с глас, напрегнат като позата й. – Каква изненада.

— Дами – докосна шапката си той. – Надявах се да се срещнем.

— Случило ли се е нещо? – попита Робин.

— Има няколко неща, които бих желал да обсъдя с вас – отговори той. – Ландън тук ли е?

— Да го виждате случайно? – Гласът на Мелани бе по-студен от сутрешното кафе.

— Той е вкъщи – поясни Робин. Дали? Или пак се бе запилял нанякъде, на задната седалка на някой мотор, с развяна от вятъра дълга коса? Искаше й се да разпита Мелани за онова, което бе видяла предишната нощ, но не й се щеше да подкопава крехкия им мир. – Открихте ли Алек? – попита вместо това.

— Не още. Защо не седнем? Той направи знак към чакалнята, състояща се от няколко бежови кожени стола и дълъг кафяв диван.

— Ако не възразявате – поде Мелани, – дошли сме да видим баща си.

Разбира се – с лекота отговори Прескът. – Когато имате възможност. Аз ще ви чакам тук.

Мелани присви очи. Завъртя се на пети и се насочи към източното крило. Робин пое след нея. След минути двете сестри застанаха до леглото на баща си.

— Малко е посивял по краищата – отбеляза безстрастно Мелани, сякаш обсъждаше цвета на стените. – Май не му остава много.

— Здрасти, татко – прошепна Робин и очите й неочаквано пак се напълниха със сълзи.

— Не ми казвай, че отново ще се разревеш.

Робин поклати глава, също толкова сконфузена от сълзите си, колкото беше и сестра й.

— Добри новини, татко – обяви Мелани и потупа по дръжките на леглото. – Билярдната ти маса пристигна. Някакви предложения какво да правим с нея? – Почака няколко секунди и продължи: – Не? Така си и знаех. Винаги си бил по-добър в създаването на проблеми, отколкото в разрешаването им.

Робин сведе поглед към мъжа в кома, към баща им. Той беше блед, почти сив, което се забелязваше още повече, заради белите превръзки около главата му и чаршафите, втъкнати под брадичката му. Сякаш се беше смалил, откакто го бе видяла за последен път, но може и да си въобразяваше. Най-накрая някой ти даде да се разбереш, помисли си тя и се извърна. Мили Боже, моля те, нека този някой да не е Алек.

— Къде отиваш? – попита Мелани.

— Няма голям смисъл да стоим тук. По-добре да поговорим с шерифа и да приключим с това. Идваш ли?

— Не. Мисля да поостана и да правя компания на татко. – Мелани издърпа един стол и се пльосна на него. Протегна крака напред и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да подчертае своята решителност.

— Какво да кажа на Прескът?

— Каквото искаш.

Робин знаеше, че е безсмислено да спори.

— Довиждане, татко – прошепна на излизане тя.

Шериф Прескът се изправи на крака веднага, щом я видя да се приближава.

— Разбирам, че сестра ти е решила да не се присъединява към нас. – Той направи знак с ръка на Робин да седне, после се пресегна към един голям хартиен плик, оставен наблизо. Извади две снимки и ги протегна към нея.

— Какво е това? – Тя разгледа увеличените копия и разпозна и на двете червения шевролет малибу на Алек – на едната снимка колата бе на бензиностанция, а на другата на толпункт на магистралата.

— Разпознавате ли колата?

— Сигурна съм, че брат ми не е единственият човек на света, който притежава червен шевролет.

— Регистрационните табели са неговите – съобщи шерифът.

— Добре. Значи е неговата кола.

— Разпознавате ли бензиностанцията?

— Трябва ли?

— Разположена е на около километър и половина оттук. А този толпункт – посочи втората снимка той – е на около половината път оттук до Сан Франциско. Искате ли да знаете кога са направени тези снимки?

Всъщност не. Робин затаи дъх, докато Прескът прибираше снимките обратно в плика.

— Първата е направена във вечерта на стрелбата, а втората около два часа на следващата сутрин. В два и осемнайсет, за да сме по-точни. Което означава, че брат ви е бил тук, в Ред Блъф, когато е станала стрелбата.

— Твърдите, че Алек е бил стрелецът? – попита Робин и скочи на крака. – Това е лудост. Дали? – Няма начин Алек да е застрелял, когото и да било. Той обичаше Тара. Колко още пъти щеше да води този разговор?

— Тя го е предала по доста гаден начин.

— Това стана преди повече от пет години.

— Някои хора могат да таят мъст доста дълго време.

— Той още я обичаше – настоя Робин. Дори и след това, което тя направи. Дори и след всичкото това време.