Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Което бе самата истина.

— Но също така, доста меко казано, не мислиш ли?

— Да, добре. Но тогава всъщност не знаех какво точно се е случило и не исках да те тревожа…

— Искаш да кажеш, че си мислила и за мен?

— Ами, не, предполагам, че за нищо не съм мислила. – Какво става? Защо водим този разговор? Защо имам чувството, че трябва да се оправдавам? – Добре. Виж. Може би трябваше да настоявам да говоря с теб, преди да тръгна. Съжалявам, ако съм накърнила чувствата ти, но няколко пъти разговаряхме оттогава насам, и…

— Мислиш, че става въпрос за наранени чувства? – прекъсна я той.

— Честно казано, не зная за какво става въпрос. – Тя спря, понеже осъзна, че Блейк вече не е до нея. Обърна се и го видя на няколко крачки назад, застанал неподвижно. – Какво има? – върна се до него тя.

— Ти ми кажи.

Наистина ли?

— Ами, Тара е мъртва, а баща ми едва се крепи. Колата на брат ми е била заснета в Ред Блъф в нощта на стрелбата, а самият той изглежда е изчезнал от земята. Шерифът очевидно го смята за заподозрян, а изглежда същото се отнася и за племенника ми. Освен това, има един тип, на име Дони Уорън, който може да е имал, а може и да е нямал, любовна афера с Тара, и…

— Всичко това е много интересно, но не е онова, което имах предвид, и ти го знаеш.

— Не разбирам.

— Нито пък аз.

— Кажи ми ти какво не разбираш – с помирителен тон изрече Робин, представяйки си как се обляга назад в стола в своя кабинет, хванала молив над бележника си, окуражаваща стеснителен пациент с приятелска усмивка.

Блейк поклати глава. Явно си бе представил същата картина.

— Правиш го отново.

— Кое?

— Когато и да се опитам да проведа сериозен разговор с теб напоследък, се превъплъщаваш в терапевт.

— Аз съм терапевт.

— Но също така си и моя годеница. Предполага се, че сме на една и съща страна. Че си казваме всичко и се подкрепяме. Защо ме отрязваш?

— Не те отрязвам.

— Как ли пък не, по дяволите.

— Ти беше толкова зает в работата с разни срещи… – С новата си асистентка.

— Искаш да кажеш, че това е по моя вина?

— Не казвам, че е по чиято и да било вина. Дори не съм сигурна за какво говориш.

— Говоря за нас. Говоря за това, че нещо помежду ни се промени, а не зная какво е то, нито защо.

— Баща ми беше прострелян. Най-добрата ми приятелка е мъртва. – А ти чукаш асистентката си.

— Ти нямаш никакви приятелки – възрази той. – Не си говорила с „най-добрата си приятелка“ от шест години. В мига, в който някой се сближи твърде много с теб, ти се отдръпваш.

— Еха. Я чакай малко. Ти си този, който не отвръща на обажданията ми.

— Защото никога нищо не си казваме – каза Блейк. – „Здрасти. Как си? Добре съм. Ти как си?“ Какво става, по дяволите, Робин? Животът ти се преобръща наопаки и ти напълно ме изключваш? С какво съм заслужил това? Кога станах твой враг?

— Не си ми враг. Не те изключвам.

— Искаш ли да знаеш защо не ти казах, че идвам? Защото знаех, че ще ми кажеш да не си давам труда. Че си добре. И може би наистина ти си добре. Но ние не сме.

О, Господи. Наистина ли водеха този разговор? И то сега?

— Да не искаш да кажеш, че отменяш годежа ни?

Блейк изглеждаше потресен.

— Не. Разбира се, че не го отменям. Ти това ли искаш?

— Не, не го искам.

— А какво точно искаш?

— Искам теб.

— Е, аз съм тук. И шофирах цяла нощ, за да дойда. По дяволите, Робин. Стоя точно тук, пред теб.

От джоба на Блейк се разнесоха първите звуци на петата симфония на Бетовен.

— Мамка му. Извинявай – каза той, извади мобилния си телефон и се взря в името, изписано на дисплея. – От офиса е.

— Тогава по-добре вдигни.

Блейк се извърна настрани и снижи глас.

— Кели, какво става?

Робин отново пое надолу по пътя. Слънцето биеше в тила й, като нажежено течно злато. Тя силно се потеше. Обзалагам се, че Кели не се поти, помисли си. Обзалагам се, че идеално правата й коса никога не се накъдря безразборно от влажния въздух. Обзалагам се, че когато Блейк прокара длани по нея, тя е мека като коприна, а не прилича на тел за мръсни съдове.

— Извинявай – Блейк пъхна обратно телефона в джоба си и забърза да я настигне.

— Откога спиш с асистентката си? – попита Робин, преди да успее да спре думите.

— Какво!

— Моля, отговорете на въпроса, адвокат.

— Мислиш, че спя с Кели?

— Не спиш ли?

— Не. Не – повтори той. – Как можа изобщо да си го помислиш?

— Кели е красиво момиче.

— Е, и? Лос Анджелис е пълен с красиви момичета.