Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Изобщо ли не сте се свързвали с нея през тези години? – прекъсна мислите й шерифът, докато влизаха във фоайето на болницата. – Нито имейли, нито телефонни разговори?

— Никакъв контакт не сме имали – Робин увери както шерифа, така и сестра си.

— В това няма никакъв смисъл – просто недоумяваше Мелани. Отправиха се към източното крило.

Нищо от това няма смисъл , каза си Робин, когато наближиха стаята на Касиди.

— Хей – провикна се някой от другия край на коридора.

Обърнаха се едновременно и видяха един младеж да се тътри към тях, с ръце в джобовете на прилепналите си джинси.

— Кени – каза изненадана Мелани, когато той спря пред тях. – Какво правиш тук?

— Надявах се да видя Касиди. – Погледът му се местеше между Робин и сестра й, но старателно отбягваше шерифа. – Обаче не ме пускат. – И той кимна към униформения пазач пред вратата.

— Кой си ти? – попита шериф Прескът.

— Кени Стейпълтън? – произнесе момчето така, сякаш не беше сигурно. То отметна кичур тъмна коса от челото си, все още отбягвайки погледа на шерифа.

— Каква е връзката ти с Касиди?

Момчето пристъпи от крак на крак.

— Тя ми е приятелка.

Шерифът присви очи, веждите му отново се събраха.

— Не е ли прекалено малка да ти е приятелка?

— Е, не е точно приятелка.

А каква е точно ?

— Познавам я покрай Ландън.

— Ландън – повтори шерифът и погледът му се премести към Мелани.

Ръцете на Кени потънаха по-дълбоко в джобовете и придърпаха джинсите му още по-надолу по хилавите бедра.

— Просто Ландън много се притеснява за нея и ме помоли да видя как е.

— И кога те помоли?

— Снощи. – Кени погледна към Робин и Мелани за потвърждение. – Когато бях у вас.

— На никоя от вас ли не й хрумна да ми спомене за това посещение? – обърна се към жените и шерифът.

— Беше доста натоварена сутрин – отговори за двете им Мелани. – Предполагам, че ни убягна от ума.

— Хмм. – Шерифът отново насочи вниманието си към момчето. – Защо не седнеш някъде по-нататък? Там има чакалня…

— Да, зная. Точно там чаках, но…

— Но?

Май трябва да си вървя. И да дойда друг път.

— Май трябва да поостанеш – заяви шерифът, давайки да се разбере, че това не е молба. – Бих искал да ти задам няколко въпроса.

— Дадено. Кени се насили да покаже слаба усмивка. – Ще кажете ли на Касиди, че съм се отбил?

— Дадено – повтори шерифът.

Робии проследи с поглед младежа, докато се отдалечаваше по коридора.

— Има ли още нещо, което би трябвало да зная, и което да ви е убягнало от ума? – натъртено ги попита шерифът.

— Нищо – отново отговори и за двете им Мелани.

— И отсега нататък оставете аз да преценявам кое има значение и кое не. – Той си записа името на Кени в тефтерчето, което извади от джоба на ризата си, и всички отново поеха към стаята на Касиди.

— Разбира се – обеща Робин.

— Копеле – измърмори Мелани полугласно, пронизвайки с очи гърба на шерифа.

Спряха пред затворената врата на стаята. Робин си пое дълбоко дъх.

— Дами – покани ги шерифът и отвори.

Касиди лежеше в леглото със затворени очи, обърната към обедното слънце, което се процеждаше през щорите на страничния прозорец. Косата й бе прибрана назад от слабото бледо лице и прихваната с фиба. В този вид изглеждаше още по-безпомощна от предишния ден. Робин усети как въздухът в гърдите й се стяга като свит юмрук.

— Касиди? – тихо я повика шерифът.

— Тя спи – прошепна Робин и се дръпна, едва удържайки се да не избяга. – Може би не бива да я безпокоим.

— Касиди – повтори шерифът и я докосна по голата ръка над абоката, поставен във вената от вътрешната страна на лакътя й.

Изпъстрените със златни точици кафяви очи на момичето се отвориха широко. Тя изхлипа стреснато.

— Аз съм шериф Прескът – побърза да се представи той. – Няма от какво да се боиш, Касиди. Вече си в безопасност.

— Робин? – попита момичето, въртейки очи наоколо.

— Тя е точно пред теб – съобщи шерифът. После хвърли поглед през рамо към Робин, подканяйки я мълком да се приближи.

— Тук съм. – Краката не я слушаха, но тя успя да застане до шерифа.

— И аз съм тук – обади се Мелани и се приближи до другата страна на леглото.

— Робин? – повтори Касиди, без да обръща внимание нито на шерифа, нито на Мелани.

— Ето ме, миличка – каза Робин, успяла да намери тона си на терапевт и хвана ръката на момичето, а шерифът отстъпи назад.

— Робин – отново я повика Касиди и стисна пръстите й. – Знаех си, че ще дойдеш.