Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— „Беше“ е точната дума – измърмори Мелани, не съвсем тихо.

Очите на Касиди се отвориха широко.

— Мелани, за Бога.

Огромните кафяви очи на детето зашариха между Робин и Мелани, разширени още повече от тревогата.

— Здравей, дете – каза Мелани. – Знаеш коя съм аз, нали? Мелани. А това е Робин. Нея навярно не я помниш. Беше още съвсем малка, когато тя си отиде.

— Как се чувстваш днес? – попита шериф Прескът и се приближи от другата страна на леглото.

Касиди местеше поглед от едно лице на друго, но не проявяваше признаци, че ги разпознава, нито че разбира какво й говорят.

— Касиди – започна шерифът, – чуваш ли ме? Знаеш ли къде

си?

Момичето се втренчи в него, без да отговори.

— Ти си в болницата – продължи той. – Била си простреляна. Помниш ли това?

Никаква реакция.

— Можеш ли да ни кажеш какво се случи?

Касиди премести поглед от шерифа към Робин, после към Мелани.

— Касиди – повтори шериф Прескът, – можеш ли да ни кажеш кой ти причини това?

Очите на Касиди се извъртяха към тавана, после се затвориха.

— Може би трябва да си вървим – предложи Робин след няколко секунди. Въздухът в тясната стая бе станал твърде тежък. Трудно й беше да диша.

— Изглежда, ще трябва да опитаме отново утре – заключи шерифът.

Робин кимна, макар че последното нещо, което й се искаше, бе да се връща в болницата на следващия ден. Беше се надявала дотогава да е в автобуса обратно за Сакраменто и веднага след това на самолета за Лос Анджелис.

Явно, нямаше изгледи това да се случи, преди някои от въпросите на шерифа да намерят своите отговори. Вече се бе съгласила да го придружи до къщата на баща си на следващата сутрин, така че навярно щеше да се задържи поне още няколко дни. Може би дотогава Касиди щеше да бъде в състояние да им каже нещо.

При положение, че детето оцелее.

Кой би могъл да извърши такова ужасно нещо?

Робин бе гледала достатъчно телевизия, за да знае, че ако едно престъпление не бъде разкрито през първите четирийсет и осем часа, то най-вероятно никога няма да бъде разкрито. Как би могла да си тръгне, без да знае кой е виновният? Как би могла да напусне Ред Блъф, преди да разбере дали баща й ще преживее раните си?

А как би могла да остане?

В следващия миг стаята се завъртя и подът политна нагоре. Робин опита да се задържи за ръката на Касиди, но тя се изплъзна. Някъде в далечината чу гласа на шериф Прескът:

— Може ли тук да дойде сестра?

Последният глас, който чу, преди да изгуби съзнание, бе на сестра й:

— Винаги е била царица на драмата – заяви Мелани.

— Е, ти да видиш. Самата тя се събужда – каза Мелани, седнала зад волана на колата си, докато Робин се надигаше на седалката до нея, оглеждайки се на всички страни. – Спокойно. Беше в безсъзнание само няколко минути.

Робин се загледа през прозореца към няколкото къщи на средната класа, разпръснати сред изобилието от празни парцели. Една улична табела поясняваше, че се намират на ъгъла на улиците „Саут Джаксън“ и „Лутер“. Завиха наляво и се отправиха на запад към улица „Паскента“.

— Колко от тези хапчета изпи, впрочем? – попита Мелани.

Явно недостатъчно , помисли си Робин и си припомни младата лекарка с къса, къдрава червена коса, чиито огромни зелени очи бяха първото нещо, което видя, когато се съвзе на пода в болничната стая на Касиди. Докторката й измери кръвното, прослуша й сърцето, после постави диагноза стрес и й предписа ативан. Робин изпълни рецептата веднага, щом напуснаха болницата. Тя изтича до аптеката, близо до часовниковата кула на главната улица, и веднага глътна две от миниатюрните бели хапченца без вода. През това време Мелани чакаше в колата. Последното нещо, което си спомняше, бе как сяда отпред в колата и се опитва да изключи съзнанието си от оглушителния глас на Ения по радиото, като затвори очи и си представи, че се носи по гръб в океана.

— Какво не си ли се друсала достатъчно в Бъркли, че да развиеш поносимост към подобни хапчета? – питаше сега Мелани.

— Мислех си, че това е целият смисъл да се ходи там.

Всъщност, Робин бе престанала да се друса, когато отиде в Бъркли, а паник атаките й бяха стихнали, щом се бе озовала на достатъчно разстояние от Ред Блъф. Дотогава дрогата бе част от ежедневието й. Няколко дръпвания, за да изкара деня, леко успокоително вечер, за да може да заспи.

Тара бе основният й доставчик.

Трябваше ли да каже на шериф Прескът за това?