Джой Филдинг - Лошата дъщеря

— Шериф Прескът – поздрави го Мелани.

— Мелани – отвърна той.

Нямаше топлота в нито една от репликите.

— Това е сестра ми, Робин.

— Шерифе – каза Робин.

Шериф Прескът кимна.

— Чудех се, дали може да разменим няколко думи. Когато имате минута време…

— Разбира се. – Нямам нищо друго, освен минути.

— Аз ще бъда в коридора… Не бързайте. Колкото време ви е нужно.

Робин се обърна отново към баща си. Така ти се пада, по дяволите , помисли си, потискайки нова вълна от нежелани сълзи.

— И сега съм готова – заяви тя.

Как сте? – попита шерифът, докато водеше Робин към малката чакалня в края на коридора. Направи й знак да седне.

— Добре съм. – Робин се отпусна на един от столовете от изкуствена зелена кожа пред прозореца, разкриващ гледка към планината в далечината. Шериф Прескът седна на друг стол и го придърпа към нея така, че коленете им почти се докоснаха. Той се приведе напред някак интимно и заплашително едновременно.

— Разбрах, че току-що сте пристигнала от Лос Анджелис.

Робин кимна.

— Да, така е. Какво можете да ми…

— С кола ли дойдохте? – прекъсна я той.

— Не. Вчера летях до Сакраменто, а тази сутрин взех автобуса дотук. Какво…

— Предполагам, че вече не е лесно да се стигне до Ред Блъф – прекъсна я отново, явно решен той да води разговора. – Казаха ми, че сте терапевт.

— Точно така. Какво можете да ми кажете за случилото се? – изговори на един дъх тя, за да не му даде възможност да я прекъсне за трети път.

— За съжаление, не много повече от онова, което предполагам, че вече ви е казала сестра ви – отговори шерифът. – Всъщност се надявах вие да ми кажете някои неща.

— Какви например?

— Например, сещате ли се за някой, който би имал мотив да застреля баща ви или Тара?

По-трудно ще е да се сетя за някой, който да няма такъв , помисли си Робин.

— Не съм се виждала, нито съм говорила с когото и да било от двамата повече от пет години – заяви тя на шерифа. – Нямам представа кой би могъл да го извърши. – Тя рязко млъкна. – Почакайте. Мислех, че става въпрос за нахлуване в дома им.

— Това е една от версиите, по които работим – отговори той. – Но докато малката Касиди не бъде в състояние да ни каже нещо, сме длъжни да разглеждаме всички вероятности.

— Тя как е?

— Трудно е да се каже. Лекарите проявяват умерен оптимизъм, но можело да мине време, преди да е вън от опасност.

— Значи не сте й казали…

— Че майка й почина ли? Не. Не знаем дали изобщо възприема нещо. Междувременно се опитваме да разберем колкото се може повече за цялата тази работа, така че всяко нещо, което можете да ни кажете за баща си и неговата съпруга, ще ни бъде от полза. Разбрах, че с Тара някога сте били приятелки.

Разбрал сте повече, отколкото казвате , помисли си Робин.

— Да, вярно е.

— Най-добри приятелки, доколкото чух.

— От десетгодишни.

— Но вече не.

Робин въздъхна раздразнено.

— Не е лесно да останеш приятел на някой, който зарязва брат ти, за да се омъжи за баща ти, особено толкова скоро след погребението на майка ти.

Слаба усмивка заигра в ъгълчетата на устните на шерифа.

— Предполагам, че не е.

— Това какво общо има?

— Бихте ли задоволили любопитството ми – каза шериф Прескът. – Каква беше Тара?

Робин обмисли за кратко отговора си.

— Едва ли съм най-подходящия човек, когото да питате, след като тя явно не е била онази, за която съм я мислила.

— А вие за каква сте я мислила?

— За моя приятелка, като начало.

Още една слаба усмивка.

— Какво друго?

Робин отново се замисли какво да каже за бившата си приятелка, но не се сети нищо. Умът й приличаше на голо платно и независимо колко боя хвърляше отгоре му, нищо не оставаше по него. Тя усети в гърдите й да се надига познатата тревожност.

— Съжалявам, шерифе. Уморена съм и доста объркана. В крайна сметка, не съм сигурна, че съм готова да водя този разговор.

Той кимна.

— Разбирам. Можем да поговорим и по-късно. – Беше нареждане, не молба.

— Ако може само да ми кажете какво се е случило…

Шериф Прескът заби поглед в ботушите си, темето му отразяваше светлината на флуоресцентните лампи.

— На телефон деветстотин и единайсет се е получило обаждане половин час след полунощ по-предната вечер – започна той, вдигна глава и погледна Робин в очите. – Била е Касиди. Изкрещяла, че родителите й са простреляни. После диспечерът чул звук като от изстрел и телефонът замлъкнал. Полицаите отишли в къщата възможно най-бързо. Намерили входната врата отворена, баща ви и Тара лежали на пода във всекидневната, а телата им били на решето от куршуми, лицето на Тара направо било отнесено.