Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Включи на втора скорост и наближи. С ужас установи, че напряко на платното стои кола със заровени в канавката отдясно предни колела. Вътре различи отпуснат върху волана силует.

Каролайн се доближи бавно, а сърцето заблъска лудо в гърдите й. Тя натисна копчето за прозореца и го отвори. Явно човекът се нуждаеше от помощ.

Телефонът отново зазвъня.

Тя понечи да затвори, но й хрумна, че вероятно ще се наложи да повика помощ за катастрофата. Затова грабна апарата от седалката и вдигна. Ръката й се беше разтреперила.

— Ало?

— Каролайн, вкъщи ли си вече?

Гласът й беше смътно познат, но не можеше да се досети чий е. Без да отлепя очи от препятствието на пътя, тя спря колата и откопча предпазния колан.

— Още не. Защо? Кой се обажда?

— Просто ме слушай. Каквото и да правиш, в никакъв случай не спирай. Каквото и да стане, каквито и да са обстоятелствата, не спирай.

Мъжът говореше тихо и бързо.

— Прибирай се вкъщи. Право вкъщи. Чуваш ли?

Паниката в гласа по телефона отразяваше собствената й нарастваща тревожност. Тя се поколеба.

— Вкъщи? На пътя има закъсала кола. Струва ми се, че вътре има някого. Може човекът да е болен или да е пострадал. Защо да не спирам? Какво става?

— Просто послушай съвета ми, Каролайн. В никакъв случай не слизай. Не губи време — натисни газта, подмини колата и не спирай повече, независимо от обстоятелствата. Послушай ме!

Гласът беше напрегнат, настоятелен. В гърлото на Каролайн заседна буца от страх. Какво ставаше? С един поглед в огледалото за обратно виждане взе решение. Хвърли мобилния на седалката до себе си и стисна волана с две ръце. Издълженото, ниско шаси на закъсалата кола заемаше почти цялата ширина на пътя, а задните колела почти висяха във въздуха за сметка на заровената в канавката предница. Отзад нямаше много пространство, но щеше да мине. Трябваше да мине.

Тя натисна решително педала до пода. Гумите превъртяха по замръзналото платно, но все пак зацепиха и автомобилът зави наляво. Колелата от другата страна се качиха на банкета под живия плет и колата се наклони опасно. Каролайн завъртя волана надясно, колата се друсна обратно на пътя и се понесе към другия банкет. Тя отново изви волана наляво, за да изправи, след което двигателят изрева и Каролайн ускори.

Внезапно усети, че колата поднася. Завъртя бясно волана, първо в едната посока, после в другата, но колата не се подчиняваше на действията й. Настилката беше заледена, а тя караше твърде бързо. Спомни си урока при поднасяне да завърти волана в обратна посока, но не й прозвуча убедително.

В ума й проблесна име. Внезапно осъзна кой й се беше обадил. Защо пък точно той? Каролайн изрече името му на глас, макар да й беше ясно, че той вече не е в състояние да направи нищо. Очите й се стрелнаха към огледалото, към полумрака на задната седалка, където личеше единствено бялото на уплашените, ококорени очи на Наташа.

Каролайн натисна силно спирачките, но без резултат. Колата се пързулна странично, блъсна се отново в банкета, подскочи и се преобърна — веднъж, дваж, няколко пъти, докато не се вряза в плета и не спря в канавката. Натрошеното тяло на Каролайн увисна наполовина навън през отворения прозорец.

Полицаят караше по тесните пътчета и се наслаждаваше на необичайния миг спокойствие в оживлението преди Коледа. Беше постъпило анонимно обаждане, че някъде в района има излязъл от пътя автомобил, но според диспечера човекът не обяснил нищо повече. Полицаят се надяваше да се окаже просто някой идиот, зарязал колата си, след като е останала без гориво или се е повредила. Беше му дошло до гуша от обичайните за празничния сезон разправии с пияни хора, така че изоставеното край пътя возило предлагаше чудесно извинение да изчезне за известно време… може би дори до края на смяната.

В съзнанието му бавно се прокрадна подозрение, че оптимизмът му е неоправдан. Фаровете го потвърдиха. Човек не би зарязал колата си с включени фарове, а неподвижният сноп ярка бяла светлина пред полицая огряваше голите дървета край пътя. Той се приближи заслепен от силния блясък на двойните фарове. Заслони леко очи с опакото на ръката си и продължи напред внимателно — на пътя можеше да лежи нечие тяло. Спря на двайсетина метра от колата и изключи двигателя.

Начаса му стана ясно, че положението е лошо. Колата беше преобърната, с опряла в единия банкет предница. Онова, което го смрази обаче, беше звукът. Тихото мъркане на скъпия двигател огласяше притихналата околност, равен фон за непогрешимите тонове на White Christmas на Бинг Кросби. Звучната мелодия се лееше навън в ледената нощ през отворен прозорец, от който стърчеше женска глава — под толкова неестествен ъгъл, че и без да се приближава, полицаят разбра, че жената е мъртва.