Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Гърлото на Том се стегна.

— Помните ли името на сметката?

— Не беше име. Беше обикновен номер. Хм… всъщност не точно, мисля, че имаше и няколко букви, но бяха главно цифри.

— Пазите ли го още?

Дейвид издиша бързо през стиснати устни.

— Не. Идеше ми да го изгоря. Пазих го известно време, в случай че ми се удаде шанс да го използвам, но в крайна сметка скъсах листа. После отидох право при Джак и си осигурих най-добрата защита на пазара.

Том осъзнаваше, че е добре да му зададе още въпроси, но нямаше сили. А и не беше нужно.

Ема се беше сгушила в ъгъла на колата, вдигнала крака на седалката и обвила плътно ръце около тялото си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще да се разпадне.

По радиостанцията се чу гласът на Беки.

— Всичко е наред — съобщи тя. — Дейвид взе колата и я докара отстрани на супермаркета, сякаш Ема и Наташа го чакат там на сухо. Качихме се и оставихме товаренето на покупките в багажника на него. Ако някой ни е наблюдавал, е видял само за миг синия суитшърт на Ема; сложих си качулката, за да не заподозрат, че е друг човек.

— Благодаря, Беки. Дръж ме в течение. След като настаня Ема, ще се чуем, за да проверя докъде сте стигнали. Напомни на Дейвид за микрофоните в кухнята и в спалнята. Според мен спокойно може да деактивирате този в дневната, за да има къде да говорите. Ема твърди, че рядко влизат в тази стая, така че няма да очакват да чуят нещо оттам. Налага се да изпиташ актьорските умения на Дейвид, щом пристигнете. Нека каже: „Защо не идеш да си полегнеш?“ или нещо подобно, за да оправдае това, че гласът ти няма да се чува. После се поразмърдай малко из спалнята, за да разберат, че си там. Как ти звучи?

— Разбрано, шефе.

Том затвори и се обърна към Ема.

— Всичко е наред, Ема. Беки знае какво да прави, а после ще те върнем при семейството ти. За момента ще те заведа у нас.

Той продължи да шофира в мълчание, докато не сви до къщата. Преведе Ема бързо до входа под студения ръмеж, в който бе преминал пороят. Тя го последва в кухнята и се настани на едно високо столче от другата страна на кухненския плот почти без да оглежда обстановката.

— Студено ли ти е? — попита той.

Беше затреперила още щом напуснаха супермаркета. И оттогава не бе спряла. Том обаче се колебаеше дали трепери от студ, или от притеснение.

— Добре съм — погледна го тя. — Просто при мисълта, че ми е студено или топло, че съм мокра или гладна, веднага се сещам за Оли. Дали му е топло? Дали са го нахранили?

— Знам. Сигурно е отвратително. Но е важно и ти самата да си във форма. Искаш ли нещо за пиене? — предложи Том и пусна кафе машината.

Самият той имаше нужда от едно двойно еспресо — в последните четиресет и осем часа не беше спал.

— Дали може да изпия един джин с тоник? Как мислиш? Наистина имам нужда.

Том затършува в един от шкафовете, убеден, че има джин; за тоника не беше съвсем сигурен. Накрая намери една бутилка в дъното. Чу се тихо подсмърчане — Ема плачеше тихо. После заговори с неравен, накъсан глас:

— Първо намразих Наташа, знаеш ли… С всяка клетка на тялото си желаех смъртта й. Колкото повече научавам за миналото й, както и за бъдещето, което я очаква, толкова по-загрижена ставам. Не е ли нелепо? Тя отне собственото ми бебе, а аз вече искам да спася и нея. Не бива да се връща към онзи живот! Няма да позволя да се случи.

— Ние също няма да го позволим. Ще заловим хората, които са я отвлекли — до един. Просто ми се ще да знаехме малко повече, затова исках да поговорим. Опитай се да си спомниш и последната подробност от разговорите ви с Наташа, както и подслушаното от разговора им с Рори Слейтър.

Том й подаде питието и я погледна. Тя дъвчеше долната си устна и като че отбягваше погледа му. Той придърпа стол и за себе си.

— Какво? — попита. — Каквото и да е, просто ми кажи.

Тя замълча, сякаш търсеше точните думи.

— Не мога да видя връзката, но според Таша Каролайн извикала мъжко име, преди да катастрофира. Обсъдих го с Дейвид; доколкото му е известно, тя е познавала само един човек с това име. Не разбирам защо, Дейвид също, но името, което извикала, било „Джак“.

Тялото на Том подскочи. Напоследък мислеше непрекъснато за Джак — покрай картата памет, банката в Швейцария, списъка с имена и дати, да не говорим за онова, което Дейвид му каза току-що. Досега обаче всичко беше някак като логическа задача. При вестта, че Каролайн Джоузеф е извикала името „Джак“ в мига, когато колата се е преобърнала, адреналинът нахлу във вените му. Би могло да е и някой друг… обаче доколко вероятно беше Каролайн да познава и друг Джак, при това без съпругът й да е чувал за него?