Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Том изгледа Ема и Дейвид с извинително изражение.

— Знаеш ли какъв е планът им, Наташа? Споделила си с Ема и с баща си, че вероятно вече се е провалил заради ареста на Рори Слейтър. Какъв беше все пак?

— Не знам. Казаха, че няма да е онова, което очаква Дейвид.

— Защо татко ти би очаквал каквото и да било?

— Виж, аз просто изпълнявах нарежданията.

— Защо прие задачата? Това не е лесна работа за малко момиче като теб.

При тези думи тя вдигна глава и навря лицето си пред Том.

— Мислиш ли, че някой би ме оставил да кажа „не“? Имаш ли представа какво щеше да ми се случи, ако бях отказала?

Тя зяпна леко с уста и на младото й лице се изписа удивление. После отново сведе очи и измрънка нещо.

— Извинявай, Наташа, какво каза?

Тя отново вдигна глава.

— Казах, че исках да го направя.

Всички притихнаха.

— Ще ни кажеш ли защо? — попита Том с тих, убедителен глас.

Дейвид смръщи вежди разтревожено и измери дъщеря си с очи.

— Май е по-добре да преминем нататък, Том. Струва ми се, че Таша се разстрои твърде много. Вече трябва да мислим за бъдещето, не мислиш ли?

Наташа изпухтя.

Ема се обърна към Том. Изражението му беше непроницаемо.

— Добре… Според теб какво ще се случи, ако онова, което са намислили, се е провалило заради ареста на Слейтър?

— Ще дойдат да ме търсят.

Каза го тихо, но без капка колебание. Не се съмняваше в думите си.

— А ако продължат с плана и постигнат успех?

Този път тя замълча за по-дълго.

— Ще се върна. Ще ме хвърлят в Ямата, защото издъних нещата, после ще ме пратят при Джули.

Том погледна Ема и Дейвид въпросително. Ема кимна, че разбира поне част от думите на Таша, но сега не беше моментът да преразказва.

— Ти искаш ли да се върнеш? — попита Том.

Наташа вдигна очи, погледна Дейвид, после Ема, повдигна рамене и отново отпусна глава. Бедното дете. Страхът, че няма място никъде, беше очевиден.

Ема протегна ръка към нейната.

— Няма да ходиш никъде, Таша. Няма да се доберат до теб.

Таша се дръпна.

— Така ли? Ами ако трябва да избирате между мен и Оли? Тогава ще запееш друга песен, нали?

Том поклати глава към Ема — искаше да замълчи.

— Ще се погрижим никой да не те нарани, Наташа. Трябва просто да ми помогнеш малко. Да започнем с това къде си живяла. Там има още доста деца, нали? Весело ли беше?

Наташа отново изпуфтя с презрение, после отвърна:

— Не.

— Имаше ли си най-добра приятелка?

— Изи.

— На колко години е Изи?

— Колкото мен е — отвърна Наташа тихо, после погледна Том право в очите. — Мъртва ли е?

Ема чу, че Дейвид си пое рязко въздух, и затвори очи. Поредното нещо, което бе премълчала пред него.

— Защо смяташ, че може да е мъртва? — попита Том.

— Щото я пуснаха в Ямата, докато се пречупи, а после я пратиха при… — Наташа замълча и повдигна вежди. — Каза, че ще избяга, а аз й бях казала неща, които не биваше да споделям. Ако е избягала, сигурно са я хванали. Нали имало някакво момиче, което сте мислели за мен? Изи ли е?

— Опасявам се, че не знам. Говоря истината. Все пак смятаме, че не е изключено да е тя. Къде според теб би отишла?

— Щеше да се скрие в гората. Когато бягала от дома на майка си, се криела там.

— Спомена, че ще те пратят при Джули. Коя е Джули?

Наташа вдигна глава и очите й се стрелнаха от Том на Ема и обратно. После тя покри уста с ръка и каза:

— Не е вярно. Не съм казвала нищо за никаква Джули.

Тя се задъха и закова очи в пода.

Ема нямаше представа колко още щеше да издържи Наташа, но Том се справяше добре. Може би се дължеше на факта, че самият той има дъщеря. Преди да заговорят за Джули, тя като че се бе поотпуснала с него, но сега отново стана предпазлива.

— Да оставим Джули за момента. Интересува ме как се озова в дома на Рори и Дона Слейтър.

Тя се вторачи в Дейвид доста продължително, след което се обърна отново към Том.

— Беше в нощта, когато умря мама.

Гласът й затрепери леко и внезапно тя зазвуча като детенцето отпреди шест години.

— Мъжете ме сграбчиха. Мислех, че ще ми направят нещо, но един от тях ме вдигна и ме хвърли отзад в някаква кола.

Тя млъкна.

— Искаш ли да ми разкажеш всичко, което си спомняш от онази нощ? Ще можеш ли?

Ема следеше изражението на Наташа. Тя не гледаше в никого, беше се втренчила в кошчето за боклук в ъгъла на помещението. Лицето й беше изопнато, сякаш съзнателно стягаше всяко мускулче по него. В помещението се чуваше единствено тихото жужене на древната отоплителна система, която бълваше топъл въздух около краката им. Когато продума, Наташа говореше ниско, почти шепнешком, така че тримата възрастни се приведоха напред, за да я чуят.