Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Подминаха ви. Вали из ведро — обяви той, — така че може да изтичате до супермаркета с вдигнати качулки или с шапки. Ти, Ема, и Наташа ще отидете бързо в дъното, където е входът за дамската тоалетна. Тръгнете по коридора и колегите ми ще ви посрещнат. Дейвид… изчакайте малко, вземете една количка и се насочете към дъното на магазина, сякаш се каните да ги пресрещнете.

— Ще влязат ли след нас?

— Съмнявам се — ще наблюдават колата ви, докато не излезете.

Той замълча за миг.

— Добре ли сте?

— Да — отговори Ема. — Ще се видим след няколко минути.

Тя затвори и понечи да отвори вратата си. Дейвид я сграбчи за ръката.

— Ема… сигурна ли си, че постъпваме правилно? Това не ми харесва.

Ема не знаеше какво да отвърне. И тя не беше сигурна, че й харесва, но нямаше представа какво ще се случи с Оли, ако арестът на Рори действително означаваше, че целият план се е провалил. А нямаше намерение да поема подобен риск.

Постара се да озари съпруга си с възможно най-успокояващата усмивка, която успя да изпише на лицето си, отвори вратата на колата и се обърна, за да пусне Наташа, която беше като затворник заради детската защита.

Ема и Наташа стигнаха коридора в дъното на супермаркета, където ги посрещна жена на неопределена възраст — можеше да е както на четиресет, така и на шейсет, с леко старомодна униформа и прилични обувки. Без да се усмихва, тя ги измери подозрително с очи и се представи като госпожа Клейтън. После ги уведоми, че господин Дъглас ги очаква. Явно не държеше да получи отговор от Ема, защото се обърна и тръгна начело. Наташа обаче се поколеба.

— Какво става? — прошепна Ема.

— Май ме разпозна — пророни Наташа.

— В какъв смисъл? От статиите по вестниците?

— Не… Мисля, че работеше в друг супермаркет, близо до мястото, където живеехме. Той беше сред мишените ми.

Ема я изгледа неразбиращо, а Наташа изпуфтя.

— Крадях неща оттам — обясни, сякаш се подразбираше.

Ема затвори очи за миг и протегна ръка към нея.

Жената ги въведе в тясно като кутийка, задушно помещение. Единственият прозорец беше затворен. Беше с матово стъкло с вградена плетка от тънка тел и бе разположен високо горе на стената, така че почти не пропускаше светлина. Ема искрено се удиви, че някой е способен да ползва това като работно място всеки ден. Тя постепенно би загубила разсъдъка си.

Том се взираше в таблото с обявления пред себе си. Ема едва овладя желанието да се спусне към него и да го прегърне. Осъзнаваше, че установяването на приятелство, в което Дейвид и Наташа не участваха по никакъв начин, би могло да затрудни неимоверно нещата.

Том спря очи на нея за секунда — напълно безизразно. Разбираемо беше.

Той се обърна към Наташа.

— Ти трябва да си Наташа. Смело момиче… знаем, че изобщо не ти е лесно. Ела, седни. Ще си поговорим, за да установим докъде сме стигнали и какво трябва да предприемем от тук нататък. Съгласна?

Вратата отново се отвори. Въведоха Дейвид.

— Дейвид… — каза Том и протегна ръка. — Том Дъглас.

Беше подредил столовете така, че да се виждат един друг, с ниска холна масичка по средата. Щом седнаха, той заговори:

— Не разполагаме с много време. Човек във вашето положение би профучал набързо покрай рафтовете в супермаркета за най-необходимото — не сте дошли на развлечение — така че трябва да сме експедитивни. Разбрано?

Ема и Дейвид кимнаха. Наташа явно не беше в състояние да погледне Том.

— Наташа, знам през какви трудности си преминала, но за да ти помогна, трябва да ти задам няколко въпроса. Съгласна ли си?

Той изчака някакъв отговор, но не го получи.

— Разбираме, че си извършила всичко само защото си изпълнявала нареждания. Нещата обаче не се развиха според плана, нали?

Наташа бе залепила очи в пода и местеше носовете на маратонките си напред-назад, скрита зад паравана на косата си — съвсем по детски. Все пак като че ли поклати недоловимо глава.

— Знаем това-онова за Рори Слейтър и за Фин Макгинес. Опасни хора са — трябва да те предпазим от тях. За целта обаче и ти трябва да помогнеш на нас.

Ема забеляза сълзата, която капна на коляното на Наташа. Том също не я пропусна.

— Страхуваш се от тях, прав ли съм? — попита той.

В отговор получи леко, но категорично кимване.

— Единственият начин да преборим този страх е да вкараме и двамата зад решетките, откъдето не могат да ти сторят нищо.

Иззад завесата от руса коса долетя звук, който подозрително напомняше снизходителен смях.