Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Ема погледна Наташа и й кимна окуражително.

— Не можете да излизате. Казах ви: не може да ходите никъде без мен — рече тя.

Гласът й звучеше глухо и неубедително. По-добре беше да не я кара да говори повече.

— Тогава по-добре да дойдеш да ме наглеждаш, нали? Ще идем всички, така ще си сигурна, че няма да направя нещо, което не би се харесало… на господарите ти.

Ема се сепна — замалко да изрече името Рори. Беше се усетила тъкмо навреме.

— Дейвид? Хайде. И ти ще дойдеш. Семеен излет — рече тя.

Последвалият й саркастичен смях отново премина в плач.

Дейвид отиде да вземе ключовете си.

— Не, ще идем с моята кола. Искам аз да карам. Не… имам нуждата да карам — обяви тя.

Той повдигна рамене и хвърли ключовете обратно на масата. Ема ги поведе навън.

В колата се бе възцарило потискащо мълчание. Не за пръв път Ема се замисли за особеното свойство на тишината да мени височината и тона си. Тази тишина криеше пронизителен писък дълбоко в себе си. В главата й пък се въртеше само Оли, но тя упорито пъдеше мислите за него — като си представяше как гали меката му косица — за да се съсредоточи върху важното в момента: да си го върне.

Можеше да си представи какво минава през главата на Дейвид. И той се тревожеше за Оли, но картината около живота на Наташа в последните шест години ставаше все по-ясна, а трябваше да приеме и факта, че и самата Ема го бе излъгала.

В началото на връзката си Дейвид и Ема бяха обсъдили открито дребните лъжи, с които бяха живели в предишните си връзки, и се бяха споразумели, че между тях двамата няма да се загнезди и една тайна. От нейна страна това беше чистата истина. До мига, в който Наташа не се беше появила в кухнята й. От тогава насам Ема започна да лъже за чувствата си и да пази тайни от съпруга си.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане към доведената си дъщеря. Таша се беше свила на задната седалка с изтощено лице, а в очите й витаеха призраците на миналото и на бъдещето й. Това дете се нуждаеше от майка си повече от всякога. Ема съжаляваше, че не може да призове някак Каролайн.

Беше се обадила на Том в мига, в който колата се отдалечи от къщата, като послуша съвета му: включи говорителя на телефона и го остави на коляното си. Той й нареди да иде до супермаркета — не онзи, в който пазаруваше обикновено, а друг — и да паркира на най-оживеното място на паркинга.

Дейвид не се обади, докато не приключиха разговора.

— С кого говори?

— С Том Дъглас.

— Дъглас? Братът на Джак?!

— Приятели сме, Дейвид. Обадих му се, защото мислех, че ще поискат откуп, а от всичките ми познати Том има най-много пари. Парите на Джак. Все още може и да успеем да откупим Оли, струва ми се.

Тъжната физиономия, с която я погледна Дейвид, й разкри колко малко вероятно е това.

Щом пристигна пред супермаркета, Ема даде на заден ход и паркира на място, в което колата едва се събра. После изключи двигателя.

— Сега чакаме.

Около колата минаваха клиенти с колички, привели глави заради дъжда, стиснали за ръка деца и партньори; някои се бореха сами с непокорните колелца на пазарната количка.

Телефонът на Ема лежеше на коляното й. Тя го поглеждаше на всеки няколко секунди, докато накрая той не завибрира. Без да го взема, Ема прие обаждането и включи говорителя.

— Браво, Ема, избра добре мястото за паркиране. Длъжен съм да те уведомя, че според нас са тук.

От задната седалка се чу сподавен стон.

Том продължи:

— Уловили са GPS сигнала на телефона на Наташа. Проверихме всички влизащи в паркинга подозрителни коли с двама или повече пътници. Регистрационният номер на една от тях ни е известен. Наблюдават ви, така че и тримата трябва да бъдете изключително внимателни; обаче няма нужда да се плашите. Спряха в началото на вашата редица коли и знаят къде сте. Каквото и да правите, в никакъв случай не се взирайте в преминаващите коли. Това, че още не сте излезли, вероятно им се струва странно, затова сега се обърнете един към друг и започнете спор — за каквото и да е. Аз ще ви кажа кога са ви подминали.

Поне това указание надали ще ни затрудни, каза си Ема при вида на каменното изражение на Дейвид. Ясно беше, че той вече се разкайва, че се е съгласил на всичко това.

Таша съвсем се свлече в седалката, а Ема се обърна към Дейвид и взе да крещи несвързано за безпорядъка в задния им двор — първото нещо, несвързано с Оли, което й дойде наум. Не чуваха, но щяха да видят изражението й. Дейвид се взираше в нея онемял, с шокирано изражение — тя предположи, че не е престорено. Не спря да крещи две минути, преди да чуе гласа на Том.