Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Веднага ли трябва да тръгнем, Том? Знам, че нямаме време, но бих искала лично да обясня на Таша защо няма да се прибера. Не бих искала да реши, че още някой я е изоставил.

С крайчеца на окото си тя долови въпросително повдигнатата вежда на Дейвид, но в момента важен бе Том — молеше се наум той да приеме.

Той кимна. Слава богу!

— Втората врата вдясно, Ема. Тръгваме след пет минути.

Ема се изправи. Не очакваше Том да я изпрати до вратата. Той отвори и излезе наполовина в коридора.

— Добре ли си? — попита. — И аз искам да поговорим. Ще ти обясня по-късно.

Тя нямаше никаква представа какво значат думите му, но кимна и пое надолу по коридора със съзнанието, че той я съпровожда с очи, за да се увери, че ще стигне невредима до стаята, в която чакаха Беки и Таша.

Най-сетне бяха сглобили почти цялата картина, каза си Том. По някаква причина Каролайн и Наташа — а може би само Каролайн — бяха избрани за жертви. Колата на пътя, която бе споменала Наташа, беше изчезнала преди пристигането на полицията, а мъжете — изглежда бяха същите като днес — се бяха скрили зад живите плетове. Не беше изключено това да е случайна кражба на автомобил, която се е объркала, но Том силно се съмняваше в това.

Смъртта на Каролайн беше изправила бандата пред проблем. Независимо дали бяха търсили откуп или нещо друго, смъртта на жертвата и засиленото присъствие на полицията в района ги бяха принудили да зарежат плана си. При това бяха взели Наташа, която бе станала свидетел на всичко. Момичето не беше бебе — щеше да е в състояние да каже на полицията какво точно се е случило.

Трудно му беше да прецени как възприема всичко това Дейвид Джоузеф. Определено беше пребледнял и мълчалив, а очите му грееха отнесено, сякаш пресъздаваше всеки миг от случилото се в ума си, но Том все още се колебаеше как точно да подходи към него. Надали можеше да добие точна представа за характера му предвид събитията от последните няколко дни, но инстинктът му говореше, че нещо тлее под повърхността — някакъв страх, който не се дължеше на очевидните причини. Не можеше да отрече, че Дейвид беше привлекателен мъж — среден на височина, изтóчен, със светла момчешка коса и красиво лице с фини черти — но все още му беше трудно да прецени дали този чар не е повърхностен.

„Достатъчно добър ли е за Ема?“ Той си пое дълбоко въздух и издиша бавно. Това не го засягаше.

Седна обратно на стола и се наведе напред.

— Има и друга причина да пратим Беки с вас в къщата, Дейвид. Поверили сме й и друга задача, свързана с вас. Знаете ли какво е „отвличане с цел изнудване“?

— Да: отвличат някого, за да принудят трети човек да свърши нещо за тях… нещо незаконно. Нали така?

— Точно така. Компанията ви поддържа обществен трезор, нали? „Джоузеф и син“?

Дейвид кимна.

— Най-вероятно целта им е това. Искам от вас да обясните на Беки какви са възможните начини да проникнат вътре и какво биха могли да търсят.

Том вярваше почти категорично, че това не е първото отвличане с цел изнудване, насочено към „Джоузеф и син“, но реши, че в момента няма да допринесе с нищо, ако поеме в тази посока.

— Не може да е това — рече Дейвид.

Тонът му звучеше по-скоро пожелателно, отколкото категорично.

— Не могат да влязат… поне не с взлом. Невъзможно е. Дори да го направят, няма как да разберат какво съдържат сейфовете. Вероятно целта им е нещо друго.

Това беше очевидната цел за бандата, а Дейвид явно беше склонен да отхвърли хипотезата въпреки всичко.

— Няма да изключваме нищо. Все пак обяснете накратко защо според вас целта е друга?

— Това е най-добрата система за защита на пазара. Всичко се управлява от компютър — всички врати са с програмирано заключване. Дори аз не мога да вляза.

— Откога разполагате с тази система? — попита Том.

— От около девет години, но софтуерът се обновява редовно. Поддръжката е дело на старата компания на брат ви Джак — той лично надзираваше процеса, преди да я продаде. Изключително модерна е, уверявам ви. Научих този урок отдавна.

Дейвид изви очи нагоре, сякаш заради собствената си глупост.

— Какво имате предвид?

— Когато наследих бизнеса от баща си, ме поканиха на един семинар по компютърна защита. Водеше го Джак. Не се бяхме срещали дотогава, но работеше с искрено вдъхновение и беше изключително убедителен. Реших, че не можем да си го позволим. Какъв глупак излязох!

— Продължете — подкани го Том.

— Няколко месеца след семинара хакнаха компанията. Една сутрин влязох в кабинета си и заварих в средата на екрана документ. Не имейл — документ, сякаш аз го бях запазил там. Отворих го — беше списък с първите двайсет наши клиенти: име, адрес, номер на паспорт, както и номерата на сейфовете им. Най-отдолу имаше текст, който ме уведомяваше, че съм бил хакнат; щели да известят и клиентите ми, ако откажа да платя. Пишеше още да препиша банковата сметка, на която трябваше да пратя парите, тъй като пет минути след отварянето си документът щял да се изтрие. Така и стана. Беше безсмислено да ходя в полицията. Нямах време, а и улики, след като документът изчезна.