Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Стига, моля те — прекъсна го Наташа. — Не започвай пак. Нямал си никакво намерение да идваш, признай. Иначе нямаше да се получи. Нали така?

Притаена в сенките на мрачното антре, Ема наблюдаваше съпруга си. Той преглътна и адамовата му ябълка подскочи.

— Какво знаеш, Наташа… Или какво си мислиш, че знаеш?

— Не може ли просто да кажеш истината поне веднъж в жалкия си живот? — рече тя с прегракнал от разочарование глас. — Какъв беше планът?

— Таша, да спрем дотук. Това са неща отпреди шест години. Важното е, че сега си с нас. Да си върнем и Оли и да продължим напред.

— Би било страхотно, а? Да забравим последните шест години… Аз лично никога няма да забравя последните шест години, Дейвид. Просто кажи. Защо трябваше да ни отвлекат с мама? Това ли беше единственият начин?

— Не очаквах това, Таша. С вас не трябваше да се случва нищо, заклевам се.

Ема едва се сдържа да не ахне. За какво говореше той ?

— Какво очакваше тогава? Мама знаеше ли?

Дейвид се извърна. Ема усети, че той не иска Таша да вижда лицето му.

— Разбира се, че не знаеше. Никога не би приела, а и не беше особено добра актриса. Трябваше да се случи наистина, за да й повярват в полицията след това. Всичко трябваше да приключи неусетно. Щяха да отведат теб и майка ти на безопасно място. Само за час-два. Никога не бих ви изложил на риск. Изобщо нямаше да пострадате.

— Моля ? — в гласа на Наташа се открои изумление.

О, Дейвид, какво си сторил? Ема не искаше да слуша повече, но беше безсилна.

— Откъде да предположа, че майка ти ще катастрофира? Не знам защо те отвлякоха… не го очаквах.

— А какво очакваше? Бях на шест години, Дейвид, не бях бебе. Можех да разкажа на полицията за случилото се. Можех дори да разпозная физиономиите им.

Той мълчеше.

— Значи са говорили истината — подхвърли Наташа сломено.

— Наистина съжалявам, Таша. По онова време това ми се струваше най-добрият изход. Имах дългове. Дългове към доста… жестоки хора.

— О, да. Голям майтап — аз познавам тези хора. Живях с тях цели шест години, забрави ли?

— Знаех, че в един от сейфовете има диаманти, знаех и в кой точно. Обаче ако просто бяха проникнали с взлом, за да ги отмъкнат, в полицията щяха да се досетят, че съм замесен. Затова планът беше да се престорят, че ви отвличат… но нямаше да е наистина.

— За нас с мама обаче щеше да е съвсем наистина, не мислиш ли?

— Да, но не задълго. Щях да им помогна да проникнат в трезора, за да откраднат диамантите. Щях да изплатя дълга си, а те щяха да освободят теб и майка ти. От полицията щяха да останат с впечатлението, че съм действал по принуда. Никой нямаше да пострада. Това беше планът.

— Значи си знаел кой ме е отвлякъл, след като всичко се обърка. Защо не каза на полицията?

— Не знаех, кълна се. Наистина не знаех. Кълна се, Таша. Човекът, на когото дължах пари, изчезна, а така и не научих името му. Срещахме се да играем карти. Станах лекомислен — повтарях си, че всеки момент ще ми дойде късметът. Той беше единствената ми връзка с тях.

Ема чу как Наташа се разсмя пискливо и едновременно с това заплака.

— Ти наистина си пълен глупак! Абсолютно всички са били замесени — всички, с които си играл карти. Бас ловя, че са се престорили, че не се познават, нали? Подвели са те от самото начало — поредния тъпанар, който не знае как да си пази парите. И как си плати проклетия дълг, след като обирът се провали?

Той затвори очи. Отговорът му беше толкова тих, че Ема едва го чу.

— Със застраховката за живот на майка ти.

Чу се рязко поемане на въздух, което прерасна в хлипане. Ема беше чула достатъчно. Тя разтвори широко вратата, отиде до Наташа и я притисна в прегръдките си. За миг момичето се отпусна в ръцете й.

— Ема… — поде Дейвид, като местеше очи между нея и Наташа и очевидно се питаше колко е чула.

Единственото, за което мислеше тя, беше мъката, с която се бореше съпругът й при срещата им след инцидента; безкрайните му приказки колко обичал семейството си, как щял да постъпи другояче, ако можел да върне времето назад. Това обаче може би не беше само мъка. Може би дори беше нещо съвсем друго.

Вина.

Беки с облекчение се завърна в онова, което възприемаше за нормалния свят, при хората, с които знаеше как да се оправя — утайката на Манчестър например. Тях поне обикновено ги разбираше — досещаше се какво мислят. Последните няколко часа бяха минали трудно, в най-добрия случай. Усещаше, че Дейвид се е затворил пред нея, въпреки че на повърхността се преструваше на отзивчив.