Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Споменът за часовете, в които й бе говорил за загубата на Каролайн и Наташа, оживя в съзнанието й и тя осъзна, че Дейвид всъщност беше приел смъртта на Каролайн леко. Тя неизбежно присъстваше в разговора, но онова, което го мъчеше най-много, беше загубата на Таша. Дали беше заради мъката и вината, или всъщност заради страха? Страхът, че в някакъв момент в бъдещето, когато нещата ще бъдат извън неговия контрол, всичко това ще се обърне срещу него? Таша и случилото се с нея бе единственият проблем, който нямаше просто да изчезне, независимо от опитите му да не мисли за него, защото непрестанно дебнеше в тъмните ъгълчета на съвестта му. И действително, преди две години всичко това се бе обърнало срещу него… а той не бе предприел нищо.

Дейвид пак прокарваше пръсти през косата си. Привичката, която доскоро предизвикваше умиление у нея, внезапно й се стори неимоверно дразнеща.

— Не знаех как да се свържа с тях — рече той. — По принцип те се свързваха с мен. Опитах всичко. Мислех, че когато нещата се поуспокоят след катастрофата и след като от полицията престанат да се занимават с мен, с всичките ни приятели, с близките ни, планът ще се задейства отново и ще си върна Таша. Три седмици по-късно обаче клиентът изтегли диамантите. Беше намерил купувач.

— А ти не направи абсолютно нищо?

В гласа й звучеше отвращение.

— Какво можех да направя? — попита Дейвид с искрено недоумение.

— Можеше да се обадиш в полицията.

— И какво? Да призная какво съм извършил?

Ема се изуми. На лицето на Дейвид бе изписан ужас, сякаш предложението й беше абсолютно нелепо.

— Да… точно така трябваше да постъпиш. Освен това защо не си съобщил в полицията за възможността да си върнеш Таша преди две години?

— В твоите уста всичко звучи толкова просто, а не е така. Всеки би могъл да скалъпи някаква история как Таша е попаднала при него. Освен това наистина мислех да ида в полицията, но те заплашиха, че ще наранят теб, Ем. Ти беше бременна с Оли. Не исках да загубя второ семейство.

— Значи продаде първото, за да предпазиш второто, така ли? — попита Наташа, като обагри решението му с привидно здравомислещо звучене.

— Ако бях отишъл в полицията, щеше да се наложи да обясня случилото се преди шест години. Щяха да ме арестуват… разбираш, нали?

Внезапно през стаята премина леден порив на вятъра, от който кожата на Ема настръхна… от студ и от страх.

— А случилото се с Оли? И то ли е твое дело, Дейвид? Да не си им позволил да вземат и него, за да се избавиш от някоя друга глупост?

Тя чу сподавеното „не“ на Наташа, но бе заковала очи в лицето на Дейвид. Реши, че разчита отговора в потресения му поглед… но може би изобщо не го познаваше.

Звънът на телефона на Наташа разби възцарилото се за миг мълчание.

Дейвид и Ема се спуснаха в кухнята по настояване на Наташа. Тя реши, че е добре гласовете им да се чуват по микрофона там, затова влязоха и подхванаха представлението, въпреки че Ема искаше единствено да го сграбчи за гушата и да го тръска, докато не й каже всичко. Тя сложи ръце на стомаха си в опит да потисне гаденето, надигнало се дълбоко в нея. Независимо дали съпругът й имаше нещо общо с похищението на Оли, или не, ако не беше подхванал всичко това преди шест години, нямаше да стигнат дотук.

Тя изтрака с няколко чинии и пусна чешмата, за да оповести на слушателите, че се намират в кухнята. Не можа да се пречупи да подхване разговор с Дейвид.

Наташа ги последва минута по-късно.

— Дейвид, обадиха се. Искат да говорят с теб. На високоговорителя.

Тя сложи телефона на масата и в помещението екна роботизиран глас.

— Записвай: в 2:30 часа сутринта ще идеш с колата до „Джоузеф и син“. На площадката пред задния вход ще намериш войнишки сак. Вземи го със себе си. Влез в общото фоайе през задния вход. Знаеш кода. В 3:01 часа ще въведеш следните числа на електронната ключалка на вратата на „Джоузеф и син“: 1563974. Така ще получиш достъп до трезора. Погрижили сме се за програмираното заключване. Подпри вратата, за да не се затвори — в противен случай програмата ще се рестартира и няма да можеш да излезеш.

Дейвид пишеше трескаво. Ема също записваше — не можеха да си позволят грешки.

— Отвори вратата на стаичката с ключовете и вземи ключа за сейф 2909. Изпразни съдържанието на сейфа в чувалчетата, които са в сака, и ги натовари в колата. Разполагаш точно с 58 минути за това, преди автоматичната проверка за пробив на охранителната система да се задейства. Трябва да напуснеш сградата и да затвориш вратата, преди да дойде този момент, иначе полицията ще те арестува и повече няма да видиш сина си. Разбираш ли?