Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

С Наташа нещата стояха съвсем другояче, естествено. Разбираемо беше, че е страшно объркана, но бе извършила сериозно престъпление. Освен това я бяха възпитали да краде, да мами, да пренася дрога… Престъпница ли беше, или жертва? Беки можеше да се справи отлично и с едното, и с другото, но когато двете роли бяха смесени в един човек, се объркваше. За нея това бяха противоположни понятия. Човек постъпва или правилно, или погрешно.

Том често й повтаряше, че светът рядко е черно-бял и че понякога се случва добър човек да извърши нещо лошо. За Беки животът беше по-прост, когато добрите се държат добре, а лошите са проклети мръсници, точно както очакваше.

— Много си мълчалива — подхвърли Том, докато караше по тъмните, мокри улици в предградията на Манчестър.

— Извинявай… Мислех, че сме обсъдили всичко.

— Така е, но обикновено това не е повод да млъкнеш.

Тя обърна бавно глава и повдигна вежди. На лицето му играеше бегла усмивка.

— Хайде, Беки, кажи: какво те притеснява?

Тя замълча още миг.

— Ами Дейвид, докато говореше по телефона с боклука, който му се обади… не знаем кой точно, защото не го чухме. Ясно виждаше жестовете ми да включи телефона на високоговорител. Дори се пресегнах, за да го направя вместо него, но той се дръпна. Защо би направил подобно нещо?

— Мислиш, че е въвлечен?

— Не знам, Том, но се надявам — моля се — да не е така.

Том спря колата до нейната.

— Аз също.

Той се обърна към нея, без да гаси двигателя:

— Така, разположили сме един въоръжен мобилен екип в близост до семейство Джоузеф и още един в Солфорд, на домашния адрес на Фин Макгинес. Предполагаме, че Джули е отнесла бебето там, а не в другата къща, която несъмнено е пълна с любопитни жени и негодяи. Би ли отишла там? Ще изчакате сигнала за действие, ще проникнете вътре и ще вземете бебето. Ако извадим късмет, ще върнем Оли Джоузеф невредим у дома, без да позволяваме да се случи друго.

Тя се вгледа в умореното лице на Том. Знаеше колко трудно приема всичко това и й се дощя да се наведе и да го целуне по бузата. Застина за миг, после извърна глава.

— Разчитай на мен, шефе.

С тези думи отвори вратата, изтича до собствената си кола и се скри в нея.

Том проследи отдалечаващата се кола на Беки. Щеше му се, докато тя стигне до Солфорд, вече да са намерили малкия Оли, но знаеше, че не бива да проявява прекален оптимизъм. Стига бебето да се озовеше в безопасност, Том би предпочел да осуети плана им — какъвто и да е той — само че не беше сигурен как щеше да се отрази това на работата на екипа на „Титан“. За тях беше най-добре замисълът на бандата да продължи по план, за да могат да я заловят на местопрестъплението — най-сетне, след толкова години усилия.

Той не бе намерил време да осмисли информацията, която го засипваше от всички страни в последните няколко часа, а му се искаше да помисли за Джак — за писмото, за банковата му сметка и за навика му да прониква в чуждите компютри и да оставя съобщения на тях. Животът на брат му се изясняваше и картината не го радваше. Въпросите около смъртта му обаче бяха по-объркани от всякога. Нещастен случай, самоубийство или убийство?

Щеше ли да разбере някога?

Трябваше да пропъди мислите за Джак, но при всеки обрат в разследването неочаквано се връщаше към тях; онова, което го тревожеше най-много обаче, беше фактът, че Джак се бе обадил на Каролайн. Откъде, по дяволите, е разбрал какво предстои да се случи?

От известно време Том подозираше, че похищението на Наташа Джоузеф преди шест години не е било случайно. Въпреки това не можеше да повярва, че смъртта на Каролайн е била планирана — невъзможно беше да дирижират катастрофа на пътя с такава точност, че смъртта да бъде гарантирана. Какъв е бил планът? Да отвлекат Каролайн? Или Наташа? Или и двете? И онова ли беше опит за отвличане с цел изнудване?

А Джак? Дали е знаел за него? Определено изглеждаше така… Откъде обаче?

Беки беше права за едно. Поведението на Дейвид Джоузеф по телефона загатваше, че той крие нещо. Том беше сигурен, че Дейвид държи отговорите на всички въпроси. Искаше да го принуди да каже истината, но в момента нямаше как да го направи.

Той включи на скорост. В момента можеше единствено да наблюдава… и да чака.

В дневната на семейство Джоузеф цареше тишина. От появата на Ема насам никой не беше продумал; сякаш никой не смееше да го направи, защото с това би отприщил същински потоп. Когато Дейвид се вторачи тревожно в жена си, тя го посрещна с безизразен поглед.