Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Именно. Старият беше покварен до мозъка на костите си; загина в пожара в хотела. Според мнозина бил подпален от Гай, макар че така и не се намериха доказателства. Осигурявал момичета, момчета, наркотици — всичко, което пожелаели клиентите. Гай обаче е далеч по-хитър. Избягва да се набива на очи изключително старателно, като невидим е. Откъде познаваш човек като Гай Бентли, по дяволите?

— Покрай брат ми Джак.

Грийн го стрелна рязко с очи.

— Същият брат, който инсталирал охранителната система на „Джоузеф и син“? Който загинал преди няколко години, нали така?

Том кимна. Не можеше да продума — пред очите му бе започнала да се очертава изключително зловеща картина и ако сметките му бяха верни, имаше голяма вероятност човекът, отговорен за смъртта на Джак, да е онзи, в чието лице на снимката се взираше в момента.

„Правя го за Оли. Правя го за Оли.“

Ема го повтаряше непрекъснато, докато шофираше, като отпиваше трескаво от бутилката с вода, която носеше. Устата й бе пресъхнала, а кожата й беше влажна и студена.

Почти беше стигнала.

Колкото и да ненавиждаше всяка секунда с Дейвид, беше преговорила плана с него няколко пъти, за да е сигурна, че й е ясно какво точно трябва да направи. После му връчи полицейската радиостанция, показа му как да си служи с нея, ако се наложи да повика помощ, заръча му да се погрижи и двамата с Наташа да са в безопасност. Но не беше убедена, че я е чул.

Тя пусна волана, първо с едната ръка, после и с другата, за да избърше влажните си длани в крачолите на старите черни работни панталони. Телефонът й беше дълбоко в един от страничните джобове, с включен високоговорител. На седалката до нея имаше челник, зареден с чисто нова батерия.

Вкара рейнджроувъра в тясната алея към задния вход на сградата, под която се намираше трезорът на „Джоузеф и син“, и го паркира до товарната рампа на съседния шивашки цех.

Улиците в тази част на Манчестър бяха мъртвешки тихи, но Ема си представяше оживлението, което цареше на близо километър оттук — клубовете тъкмо затваряха и хората се отправяха с клатушкане към домовете си.

По алеята нямаше улични лампи.

— Пристигнах — произнесе тя тихо и посегна към вратата.

Обутите й в тъмни маратонки крака стъпиха безшумно на влажния асфалт. Тя затвори вратата възможно най-тихо, но едва чутото щракване сякаш проехтя между тъмните тухлени стени толкова близо от двете страни на алеята, че я накараха да се почувства като в капан. Купчините платове, изхвърлени на товарната рампа, бяха прогизнали от силните дъждове през почивните дни. Носеше се мирис на влага, смесен с вонята на гранясало олио от денонощната дюнерджийница на главната улица.

Том и екипът му можеха да чуят думите й по телефона. След напускането на колата обаче той нямаше да й отговаря, освен ако не е наистина спешно. Беше нужно всичко, което Ема каже на глас, да звучи, сякаш говори сама на себе си. Том подозираше, че от бандата може да подслушват по някакъв начин.

Мъжът по телефона й бе наредил да вземе и телефона на Наташа. Ясно й беше, че стига да искат, могат да го включат от разстояние и да чуят всяка дума, която произнесе. Разбира се, благодарение на джипиеса по всяко време можеха да проследят и местонахождението й.

Сградата пред нея бе построена преди повече от столетие и дълго беше сърцето на текстилната индустрия. В момента в нея се помещаваха няколко организации — от застрахователни компании до адвокатски кантори; единствено „Джоузеф и син“ обаче се намираше под земята.

Ема пое бавно към общия вход, като се оглеждаше — въртейки се от кръста, погледна първо в едната, после в другата посока. Вярваше напълно на Том, че ще я следят от мига, в който напусне къщата, до влизането й в сградата, но по някаква причина това не я успокояваше. До вратата се стигаше по дълъг, мрачен коридор, а до входа не проникваше и един лъч светлина.

Тя нахлузи челника върху косата си и го включи.

Нишата вдясно водеше до стълбите към помещението за бойлера. Застави се да не поглежда в тази посока; светлината на челника нямаше да освети нишата до края и щеше да я изпълни подозрението, че нещо — или някой — стои долу и я наблюдава. Тя сведе очи. Обещаният сак лежеше на пода в ъгъла.

За да проникне във фоайето на сградата, трябваше да въведе парола на клавиатурата вдясно от вратата. Това беше лесно. След няколко щраквания се озова вътре, пред главната бронирана врата на „Джоузеф и син“.