Наташа се погледна в огледалото; по лицето й проблясваха сълзи, досущ като дъждовните капчици, които се спущаха по прозореца. Известно време се бе надявала, че приказките на Рори ще излязат куп лъжи… или поне че Дейвид ще й предложи някакво приемливо извинение. Беше си позволила дори да си представи какъв би бил животът й, ако остане тук, с Дейвид, Ема и Оли — след като си го върнат.
Тези мечти обаче бяха детински. Нямаше представа какво очаква баща й и Ема, макар че вината за това падаше върху нея. Съсипа живота им точно както Дейвид бе съсипал нейния.
Ясно й беше, че няма да й позволят да остане — дори да беше желана тук… а това не беше вярно. Не виждаше причини да решат да се борят за нея — за най-умелата крадла по магазините в западен Манчестър, специалист по задигане на мобилни телефони, преносител на дрога и похитител на бебета. Сериозно?
Замисли се какво предстоеше. Полицаите щяха да спасят Оли и всички — Рори, Фин, Шефа — щяха да се досетят, че ги е предала. Щяха да разберат, че или Ема, или Дейвид са се обадили в полицията, а тя не ги е спряла. Щяха да обвинят нея. Дори да каже, че не е знаела, нямаше да й повярват. Така или иначе щяха да я накарат да си признае с бой. След което имаше само един възможен изход.
Тя стана от леглото и спря пред скрина. Взе сака, който си беше харесала, когато Ема й донесе дрехи, и започна да го тъпче с багаж. После спря. Това беше кражба; щяха да я намразят още повече.
Тя съблече бавно всичките си дрехи, сгъна ги и ги прибра по чекмеджетата. На дъното на гардероба стоеше чантата с дрехите, с които беше дошла; облече ги една по една, като за пръв път усети грубия допир на евтиния плат и мириса на старо, забеляза тъмните петна от храна, оставени от децата, носили дрехите преди нея.
Беше готова. Сега трябваше просто да изчака.
Ема отново избърса влажни длани в крачолите си и за втори път вдигна десния си показалец пред себе си. Отпечатъкът й не беше приет. Беше почти убедена, че ако не се получи и този път, й остава само един опит, преди отпечатъкът й да бъде обявен за невалиден и тя да загуби възможност за достъп до стаята с ключовете.
Сложи пръст върху екранчето и зачака пиукане и зелена светлина. Уредът застина за миг, след което светна в червено.
По дяволите! Ако не успее да влезе, ще се провали, а и губеше твърде много време. Но тук беше толкова горещо.
Избърса лепкавото си чело с опакото на ръката си; в същия миг усети студен полъх по гърба си, който изчезна след миг. Тя се завъртя и освети с челника малката приемна зад себе си. Нищо. Явно си беше въобразила. Беше усетила студената тръпка на страха.
Отново насочи вниманието си към вратата със съзнанието, че й остава само един опит. Беше избърсала пръста си, но това не помогна. Спомни си, че има и термоиндикатор; ръцете й бяха толкова топли и потни, че вероятно уредът не ги засичаше. Тя пъхна пръст в уста, за да го навлажни, след което го размаха над главата си с надеждата да се охлади от изпаряването на слюнката. После побърза да го постави върху екрана, за да попречи на капчиците пот да избият отново. Чакаше, усещайки просмукващата се през кожата й влага.
Пиу. Зелена светлина и тихо, плътно щракване. Вратата се отвори.
— Слава богу! — прошепна Ема под нос достатъчно силно, за да я чуят.
После размърда глава, прокарвайки лъча на челника по редовете кукички. На всяка висеше по един ключ с етикет с номер. Отне й само няколко секунди да открие нужния.
— Две, девет, нула, девет — пророни Ема и го свали от кукичката.
Щом се обърна, за да излезе, установи, че стаичката с ключовете й беше вдъхнала измамно чувство за сигурност. От средата на тясното помещение бе достатъчно само да се завърти, за да види и четирите ъгъла. Сега обаче се намираше на входа към трезора и мисълта за онова, което чака от другата страна — за необятното пространство, безбройните странични стаички, мрачните недра, до които лъчът от челника й не можеше да достигне, ъглите, зад които нямаше да надникне… всичко това я изпълни с вледеняващ ужас. Тялото й затрепери още преди да е прекрачила през прага.
Тя отново протегна пръст към биометричната ключалка. Вратата щракна и се отвори още на първия опит. Ема се смръзна: налагаше се да влезе в огромното, необятно пространство на общата зала.
Хайде, Ема, направи го за Оли. Не можеше да губи повече време. Побутна леко вратата и тя се разтвори на добре смазаните панти. Знаеше, че през деня я държат отворена, затова я отвори, докъдето можеше, ужасена от мисълта, че може да се хлопне и да я хване в капан вътре.
Читать дальше