Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Пол Грийн обаче вдигна рязко ръка.

— Чакай — нареди трескаво Том на Ник.

От колонките отново се чуваше звук. Бормашината бръмчеше.

— Стой — каза Том.

И зачака. Даде си две минути, за да чуе гласа на Ема. След това щеше да прати Ник след нея.

Дейвид Джоузеф седеше сам в кухнята, скръстил ръце на масата. Беше облегнал чело върху единия си юмрук. Ужасяваше се, че Таша през цялото това е била наясно с онова, което беше извършил. А сега и Ема го знаеше. Изражението й го беше уплашило — смесица от объркване и отвращение. Двамата обаче не намериха време да го обсъдят, преди тя да излезе — щеше да се спусне в трезора и да изпълни указанията на бандата, за да си получат Оли.

Таша не можеше да понесе дори да стои в едно помещение с него; беше се затворила горе в стаята си. Дейвид разбираше колко наранена се чувства, но трябваше да я накара да проумее — както и Ема — че е направил това, което му се бе сторило най-правилно. Когато човек задлъжнее към хора като тази банда, не може да се измъкне ей така. Щяха да го принудят да продаде къщата им или компанията, обричайки Каролайн на мизерия месеци наред. А при похищението щеше да се наложи двете да изтърпят само няколко часа неприятности. Ако всичко се бе развило по план.

Осъзнаваше, че търси оправдания за постъпката си. От деня, в който се бе случило това, му беше ясно, че е извършил нещо ужасяващо… толкова ужасяващо, че оправдание нямаше. Можеше да се надява единствено Таша и Ема да осъзнаят колко горещо се разкайва.

За момент си представи Ема — съвсем сама дълбоко под улиците на Манчестър. Той някак беше обикнал особената тишина в трезора, но си спомняше колко ненавиждаше да ходи там като дете с баща си. Единственият звук идваше от тихо жужащите флуоресцентни лампи; Дейвид имаше чувството, че се е откъснал от света отгоре. Да, Ема щеше да се ужаси, но просто нямаше как той да иде на нейно място. Щеше да се провали — да допусне някаква грешка, да обърка всичко. Ема беше стабилна, практична, надеждна. Всички качества, които му липсваха.

Пропастта между тях бе добила нови измерения. Задушаващата тишина в кухнята отпреди беше изчезнала; по покрива трополеше дъжд, в дърветата навън шумолеше вятър, но той се чувстваше изолиран. Искаше да поправи нещата, но нямаше представа как.

Преди да излезе от къщата, Ема му нареди да се затвори в някоя от стаите заедно с Таша и да вземе радиостанцията със себе си — за да са в безопасност. Той обаче нямаше да го направи. Беше в пълна безопасност в собствената си кухня, а Таша бездруго не би го пуснала в стаята си. Истината беше, че не можеше да понесе омразата в погледа й и предпочиташе да я остави сама за известно време, да й даде време да осмисли всичко, което й беше казал.

Бандата не го застрашаваше. Ема щеше да изпълни указанията им, да им отнесе съдържанието на сейфа, а после Оли щеше да се върне у дома. Онези се интересуваха само от сейфа.

Една настойчива мисъл пропълзяваше в ума му. Той я пъдеше, но тя отказваше да се махне. Бяха казали, че Таша трябва да се върне при тях, че едва тогава ще кажат на Ема къде да намери Оли. Това обаче нямаше да се случи. Нима можеше да пусне Таша да си иде? Какво, трябваше да избира между децата си ли? Дали Ема очакваше да избере Оли, ако се стигне дотам?

Навярно беше редно отново да опита да поговори с Таша, да я убеди, че няма намерение да я пусне да си иде — независимо от постъпките й. Всъщност обаче въпросът не беше дали той е способен да прости на Таша агонията, на която ги беше подложила. Въпросът по-скоро бе би ли могла тя да му прости годините страдания, на които я беше обрекъл.

Тези разсъждения не водеха наникъде, затова той се изправи, вдигна глава от ръцете си и изправи гръб.

В ума му постепенно се оформи мисълта, че към тиктакането на часовника и шумовете от времето навън се е прибавил някакъв нов шум. Ритмично почукване на всеки няколко секунди. Той осъзна, че идва от страничната порта — вятърът я блъскаше. Те обаче я бяха затворили още докато Беки беше с тях. Сигурен беше.

Той се изправи, прекоси кухнята и спря до прозореца над мивката, който гледаше към двора отстрани на къщата. На неговата светлина по пътеката Дейвид успя да различи бегло силуета на високата странична порта; беше отворена и се люшкаше напред-назад.

Разбира се, трябваше да излезе и да я затвори, но въпреки самоувереността му отпреди малко внезапно го обзе колебание.

Нуждата от това решение се изплъзна от ръцете му с взрив от шум, който разтърси притихналата кухня. В задната врата с оглушителен трясък се беше врязала кубинка с метален нос.