Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Хайде, Ема — рече той под мустак.

Разполагаше с по-малко от десет минути, за да натовари чувалите в багажника, преди да й позвънят,

Чу пъшкането, с което тя вдигаше чувалите, както и тропането, когато ги мяташе в багажника. Явно щеше да й отнеме повече време, отколкото очакваше той, а крайният срок почти бе настъпил.

Том чу иззвъняването на другия телефон и си представи трескавото движение, с което тя ще го извади от джоба си.

Проследи само репликите на Ема.

— Не, не съм в проклетата кола, прав си. Току-що пренесох около десет чувала от онова, което искате… а това не е лесно.

Том повдигна вежди. Не преувеличаваше ли малко?

В ума му проблесна мисъл. Толкова се беше съсредоточил върху звуците от действията на Ема, докато качваше чувалите горе, че бе престанал да наблюдава екрана — тя очевидно нямаше да влезе в кадър.

— Би ли върнал записа до около три минути преди програмираното заключване, моля?

Операторът се подчини.

Том излезе прав. Един тъмен силует се измъкна през вратата и се скри зад ъгъла, потъвайки в нощта.

Той се взираше толкова напрегнато в екрана, че едва не пропусна думите на Ема. Тонът й го смути.

— Какво искаш да кажеш? — изви тя. — Не разбирам. Направих точно каквото искахте.

След което се разплака. Дълбоки, изтерзани хлипове, насичани от една-единствена дума между глътките въздух.

— Не. Не.

Том не разбираше какво се е случило, но не можеха да си позволят да чакат повече. Той се обърна към началника на звено.

— Изкарайте бебето оттам веднага ! Не знам какво става, но не можем да чакаме повече.

Насочи вниманието си към кадрите, постъпващи в оперативния щаб от екипа под прикритие до къщата на Джули Макгинес. Бяха проникнали вътре.

Чуха се тичащи стъпки. Радиостанцията на Беки предаваше; чуваше се дъхът й, докато тичаше към къщата. Том я чу да вика някакъв въпрос, после се досети по звука, че изкачва на бегом стълбите вътре.

— Хайде, Беки — рече си тихичко.

— Какво? — долетя гласът й. — Сигурен ли си? Мамка му! Том… Няма го тук — обяви тя. — Оли не е тук. А Джули е в безсъзнание.

— По дяволите! — кресна Том и блъсна с длани по масата.

— Том, чуваш ли ме?

Ема крещеше през сълзи и го викаше по име. Дори и не опита да прикрие с кого говори, което обясняваше всичко. Той включи звука на телефона си.

— Какво стана, Ема?

— Намерихте ли Оли, Том?

Той затвори очи.

— Том! — изкрещя тя. — Намерихте ли го, за бога?

— Ема, много съжалявам. Не беше там, където очаквахме. Опитваме се да установим къде са го преместили.

— Не !

Дори едносричната дума излъчваше агонията й, а той нямаше как да я успокои. Внезапно чу затръшването на вратата на колата, а после двигателят изрева.

— Ема! — викна той.

Не последва отговор. От радиостанцията се разнесе гласът на Ник Хейвърс.

— Сър, тя тръгна… кара бързо. Много бързо. Следваме я… Какво да правим?

— Засега я следвайте. След малко ще се свържа с теб, Ник.

Той отново вдигна телефона и извика:

— Ема!

Не получи отговор.

Как бяха разбрали? Том я беше уверил, че е безопасно. Как бяха разбрали?

Шумът от собствените й мисли блъскаше из изтощения й ум.

— Ти държиш нашето злато, ние държим твоя син — беше казал гласът. — Предупредихме ви да не намесвате полицията, но ти ни измами, Ема. Това не ни е по вкуса.

Тя им се развика по телефона, но крясъците й не променяха нищо.

О, Оли, толкова съжалявам.

— Трябва да се измъкнеш на полицията — веднага. Какво ти дадоха? Радиостанция? Микрофон? Телефон? Тръгвай и го изхвърли през прозореца. Ще те наблюдаваме. Измъкни им се, после ще ти кажем какво да правиш след това. Ако се издъниш, със сина ти е свършено.

Полицията не я интересуваше. Не я интересуваше ще заловят ли тези хора, или не. Искаше да си върне детето и този път щеше да постъпи точно според указанията им. Тя натисна педала до дъно.

Успокой се, Ема.

Осъзнаваше, че ако развие твърде висока скорост, пътната полиция ще я спре — а с багажник, пълен със злато, това щеше да сложи края на всичко. Само че трябваше да се изплъзне на екипа, който я следеше.

Телефонът, телефонът . Тя спусна прозореца и изхвърли австралийския телефон през него. Погледна в огледалото за обратно виждане. Зад нея се движеше моторист — беше застанал по средата на пътя, за да не пропуска никого. Ема ускори, а мотористът забави малко, за да попречи на следващите я полицаи. Знаеше кой е… явно щеше да попречи на полицията да я последва.