Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Дейвид се врътна на пети и се хвърли към полицейската радиостанция на кухненския плот. Обаче закъсня. В кухнята нахлуха двама мъже, облечени в черно от глава до пети, със скрити зад маски лица. Единият — същинска канара с черна фланелка, лашна остатъците от вратата на пантите и се втурна напред, крещейки нещо; стъписаните от шума и гледката сетива на Дейвид не можаха да проумеят думите му. Мъжът стискаше и отпускаше юмруци върху металния прът в ръцете си, а плътно покритите му с татуировки бицепси играеха.

След него в кухнята с по-спокойна крачка влезе по-слаб мъж с полуавтоматична пушка в ръце.

— Господин Джоузеф — рече той с глас, който гърголеше дълбоко в гърлото му. — Тук съм за момичето. Къде е то?

Дейвид не отговори. Езикът му бе залепнал за небцето и той не можеше да си поеме въздух.

Мъжът насочи дулото на оръжието към Дейвид.

— Зададох ви въпрос.

Дейвид преглътна.

— Не е тук. Отведохме я в безопасност.

Мъжът избухна в смях.

— Сериозно? Нали не очаквате да повярвам, че изведнъж сте се сдобили с мъжество, Джоузеф?

Той се обърна към мускулестия мъж.

— Намери я.

Здравенякът се насочи към вратата за антрето, стиснал здраво железния прът в лявата си ръка.

— Чакай — нареди мъжът с пушката.

Той прекоси кухнята и спря пред кухненския плот. В главата на Дейвид нахлу кръв и той стисна ъглите на масата, за да не залитне. Онзи вдигна полицейската радиостанция.

— Тъпо копеле… — почти изсъска мъжът и я размаха пред Дейвид. — Какво не схвана в „без полиция“? Ти ли го свърши, или жена ти?

Дейвид не отговори, а мъжът се разсмя с нисък, зловещ кикот.

— Не, на теб не би ти стискало, нали така?

Той се обърна към мускулестия мъж, но без да отлепя черни очи от лицето на Дейвид.

— Доведи момичето. И недей да я щадиш: тя ни предаде.

Той посочи Дейвид с дулото на пушката.

— После имаш пет минути, за да изкараш от тоя боклук всичко, което знае.

Дори под маската си пролича, че здравенякът се ухили.

Само че нямаше да докопа Таша. Независимо какво беше сторил в миналото, Дейвид нямаше да я остави в ръцете на тези хора.

Той се стрелна през кухнята, затвори с трясък вратата към антрето и застана пред нея.

— Няма да ми я отнемете. Тя е моя дъщеря и ще остане с мен.

Смехът на мъжа екна като лай.

— Не се ли сещаш малко късно да спасяваш момиченцето си, Джоузеф? Освен това тя вече не принадлежи на теб… а на нас. Една от нас е. Предаде ни, но ще си понесе наказанието. Сега се разкарай от пътя ми, преди да пострадаш.

Здравенякът беше залепил очи в шефа си в очакване. Не чака дълго.

Дълго преди първият удар да се забие в средата на корема му, Дейвид осъзна, че няма как да спечели тази битка. Но може би ако Таша разбере колко ожесточено се е борил за нея, най-сетне ще прозре колко много я обича.

Дейвид замахна с юмрук към здравеняка, но сякаш удари стена. После втори удар се вряза странично главата му и той се свлече на колене. Онзи го вдигна на крака, опря го на вратата и премести железния прът в дясната си ръка. Последва трети удар — от долу нагоре, право в брадичката, така че разтърси ченето му. Четвъртият размаза скулата му.

Дейвид така и не усети петия.

Сърцето на Ема заблъска. Какво се случваше? Кой беше този човек? Как беше проникнал с нея в трезора? Тръпка страх прободе всеки сантиметър от кожата й, щом тялото на мъжа притисна нейното плътно в студените стоманени сейфове. По силните ръце и широката, мощна гръд, опряна в гърба й, се досещаше, че е мъж. Той обездвижи бедрата й със своите; ръцете й бяха заклещени под тялото. Не можеше да помръдне. Едва успяваше да си поеме дъх.

Дали някоя отрепка от улицата не я бе проследила вътре? Беше оставила входа отворен — според указанията.

Ще ме изнасили.

Тя вдиша през нос и подуши ръката върху устата си. Не усети воня на немито — мъжът миришеше на чисто. Той взе бормашината от нея с дясната си ръка, без да отпуска лявата, с която беше стегнал устата й, и натисна спусъка.

Ще ме убие.

Не можеше да види какво прави, чуваше единствено бормашината, съвсем близо до главата си.

Първият щифт в ключалката изпращя и се счупи. Какво прави той?

По-скоро усети, отколкото чу изключително тихите думи, произнесени до ухото й — просто дъх, приел форма. Ясно й беше, че и най-мощният телефон не би могъл да ги улови.

— Ще стане далеч по-лесно, ако знам, че мога да те пусна.

Думите бяха толкова ефирни и неуловими, че дори не беше сигурна какво е казал.