Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Чакаше. Надяваше се. Молеше се телефонът на Таша да звънне и да чуе мъжа с дрезгавия глас.

— Сър, ще я изпуснем.

Отново беше Ник Хейвърс.

— Един моторист е застанал в средата на платното и се движи бавно; не можем да го заобиколим, без да включим сирените. Вероятно е от тях.

Рори Слейтър , досети се Том.

— Сър… Освен това тя изхвърли нещо през прозореца. Стори ми се, че е телефон.

Проклятие ! Някак бяха разбрали, че полицията е замесена. Как бяха успели?

— Ще се обадя на Дейвид Джоузеф — рече Том на Пол Грийн. — Може Наташа да е сметнала, че решението й да ни помогне е грешка, и да се е свързала с тях. Не се сещам за друг начин да са разбрали. Ще говоря с Дейвид. Да видим какво ще изкопчи от нея.

Той помоли един от оперативните да набере домашния номер на семейство Джоузеф. Никой не вдигна.

— Опитайте по радиостанцията — нареди той.

Беше от ключова важност да се свърже с Дейвид.

Не последва отговор.

— Нека екипът влезе в къщата — нареди той. — Бандата знае, че я следим, така че не рискуваме нищо. Това мълчание не ми харесва.

Пол Грийн се приближи до него.

— Том… Според моя ЧИП всичко се развива според плана. Може и да са наясно, че знаем за Оли и за обира, но не казаха на Ема къде ще се състои размяната, тоест ако тя се изплъзне на екипа, който я следи, нямат причина да променят плана. Доколкото е известно на ЧИП-а, мястото на срещата си остава същото. Ако се промени, той ще ни извести.

Том кимна с благодарност и отново вдигна радиостанцията.

— Ник, искам да се престориш, че се опитваш да задминеш моториста… но не бъди прекалено настойчив. Престори се, че се опитваш да я настигнеш, но накрая я остави да се изплъзне. Май знаем къде отива. Ако продължиш да я следиш, ще преместят срещата на друго място, където тя ще е изложена на голяма опасност.

Том отново насочи вниманието си към камерите — към мястото, на което се надяваше и молеше да се състои размяната. На гробището беше тъмно и пусто. Не се забелязваше нищо.

Радиостанцията му изпращя.

— Господин Дъглас, намираме се в къщата на Джоузеф. Задната врата е разбита. Открихме Дейвид Джоузеф на пода в кухнята. Не е добре, сър. Повикахме линейка, но са го подредили доста добре.

Мамка му . Нещата се влошаваха все повече.

— Ами Наташа? Тя добре ли е?

— Момент, сър.

Чу се размяна на реплики.

— Претърсихме цялата къща и двора, сър. Няма и следа от момичето. Отвлекли са го.

В дома на Макгинес цареше задушаваща жега. Беки избърса лице с омачканата хартиена кърпичка. Възможно ли беше да са се заблудили толкова? Проникването в имота премина точно по план. Изчакаха командването да прецени кога е точният момент, за да влязат. А сега не разполагаха с нищо. Проклета работа.

Джули Макгинес лежеше по гръб в средата на леглото, напълно облечена. Беше в безсъзнание. На нощната масичка имаше пластмасово шишенце от темазепам и синя еднолитрова бутилка джин „Бомбай сапфир“. В отчаянието си Беки изплю една ругатня в радиостанцията:

— По дяволите. Взела е приспивателни. Нямам представа колко — шишенцето е наполовина празно, но освен тях е пила и джин. Не ми прилича на опит за самоубийство — в бутилката има още доста алкохол. Ако трябва да предполагам, пищящото за майка си дете не й е понесло добре. Трябва да извикаме лекар и да опитаме да я свестим.

От оперативния щаб се съгласиха и поеха организацията.

Беки огледа проснатото в леглото тяло. Какво ли е да си съпруга на главорез като Фин Макгинес? Разбира се, самата Джули също не беше ангел. Въртеше своята част от бизнеса от друга къща; в него очевидно бяха въвлечени и момичета едва на тринайсет години. Дали е била такава още преди да се събере с Макгинес, зачуди се Беки. Или това беше резултат от съжителството й с човек като него?

Жената на леглото имаше коса до раменете с плътночерен цвят, който надали беше естествен; кожата й беше обагрена в оранжевеещия цвят на изкуствен тен. В съня ъгълчетата на устата й се бяха извили кисело надолу, а тежкият, тъмен очен грим се бе размазал и се бе просмукал по бръчките в краищата на очите. Беки си каза, че когато се погрижи за външния си вид, Джули Макгинес навярно е доста впечатляваща — имаше фино тяло и големи гърди. Всичко обаче беше фалшиво. Излъчването й беше някак потискащо — сякаш това тяло на леглото беше истинската, тъжна личност зад лъскавия разкош, донесен й от живота, който бе избрала.

— Имате ли минутка, госпожо? Не е лошо да видите нещо.