Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Мъжете стояха в редица с разкрачени крака до задницата на микробус; двама бяха изпънали ръце до тялото, третият стискаше оръжие — нещо като пушка с къса цев. Разтърси я нова вълна от страх. Гърдите я стегнаха, а дишането й се учести. За миг й се зави свят, но тя се овладя.

Какво трябва да направи? Да излезе от колата, или да остане вътре? Нямаше представа. Надви изкушението да натисне здраво газта, да ги блъсне и да ги размаже в микробуса им, и спря на около четири метра от тях. Мъжът с пушката й посочи с дулото да слезе.

Ема не беше убедена, че краката й ще я удържат, но отвори и слезе. Най-високият от тримата се доближи до нея и даде знак на един от помощниците си — мъж с огромни рамене, да се качи в рейнджроувъра и да го прекара по-близо до микробуса.

— Госпожо Джоузеф… или да ви казвам Ема? — рече той с глас без никакъв акцент.

Говореше, сякаш току-що се бяха запознали на някакъв купон.

— Наричайте ме както искате — отговори тя. — Направих каквото наредихте. Сега ми върнете сина.

При последните две думи тя се разхлипа.

— Разбира се. Ние държим на думата си, Ема. Обаче ти не биваше да се свързваш с полицията. Знаем, че е твое дело.

Това не звучеше добре. Откъде бяха разбрали, че е тя?

Мъжът с пушката се приближи и извади от джоба си някакво странно устройство. Включи го, взря се в екранчето и вдигна ръка.

— Къде е телефонът? — попита той.

Ема начаса разпозна дебелия, дрезгав глас — с него беше говорила по телефона. Не смяташе, че е способна да се уплаши повече, но през тялото й премина нова вълна страх.

— Какъв телефон? — попита тя.

Беше изхвърлила проклетото нещо… за какво говореше той?

— Не се ебавай с мене, госпожичке. Къде е шибаният телефон?

Тя застина потресена на място. Онзи насочи дулото на пушката нагоре, преметна ремъка през рамото си и се доближи до нея. После протегна ръце и ги плъзна по тялото й, като ги задържа на задните й части. Тя потръпна, той се разсмя. Прокара ръка ненужно нагоре между бедрата й, докъдето можеше, задържа я там и я погали с палец. Ема се стараеше да не помръдва, а кожата й настръхна от отвращение.

— Стига с тия лигавщини, Фин — засече го шефът им равно. — Остави за по-късно.

Ръката се премести отвън на бедрото й и се спря върху джоба.

— Този телефон — рече той и извади мобилния на Таша.

Как не се беше сетила, че говори за него? От ужас не можеше да разсъждава трезво.

— Повече няма да ти трябва — рече онзи и го пъхна в собствения си джоб.

Мъжът до рейнджроувъра кимна. Навярно беше проверил и колата за телефони или проследяващи устройства. Той скочи вътре и докара джипа по-близо до микробуса, после отвори задните врати.

— Ебаси — възкликна той.

Да не беше объркала нещо? Обзе я паника. Какво?

— Пази я — нареди шефът на Фин.

После се премести при рейнджроувъра, надникна вътре, видя наредените чували със злато и се обърна към нея.

— Доведи я тук — заповяда.

Ема не искаше Фин да я докосва повече, затова тръгна по своя воля.

— Как успя да пренесеш всичко това догоре сама, мамицата ти? — попита шефът.

Под въпросителния тон на думите му ясно се долавяше подозрение.

— Нали това искахте? — Ема усети, че гласът й потреперва.

— Не ми се прави на умна, Ема. Не допускахме, че ще си в състояние да пренесеш повече от половината на това. Как се справи?

Фин я стисна за опашката, дръпна главата й назад и оголи гърлото й. Ако не им дадеше правилния отговор, щеше да умре.

— С проклет зор, как — тросна се тя. — Адреналинът прави чудеса с тялото, не сте ли чували?

Шефът даде знак с глава да преместят златото в микробуса, а Фин пусна косата й. Здравенякът взе да мята чувалите в багажника на микробуса, сякаш бяха просто торби с картофи.

Прехвърли и последния.

— Ами Оли? Къде е синът ми?

Мъжът, който явно беше шефът, кимна на Фин — мръсника с пушката.

— Качвай се в колата — нареди Фин.

Той закрачи към предната врата от другата страна на рейнджроувъра, подметна пушката на широкоплещестия, извади пистолет от джоба си и го насочи в главата й.

— Карай. Ще те отведа при сина ти. Ако направиш някоя глупост, ще умре още преди да стигнем.

Оперативният щаб притихна за пореден път. Чуваха се единствено радиостанциите и мониторите. Подслушвателните устройства бяха уловили и последната думичка от ужасяващия разговор.

Том не вярваше на очите си. Макгинес щеше да се качи в колата с Ема, която явно беше обсебена от мисълта за Оли — смяташе, че Фин ще я отведе при сина й.