Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Знам, че можеш да се откажеш от сделката. Само че няма да го направиш, нали… Да, да, успокой се. Ето, моята горила ще пусне оръжието си на земята и ще стъпи отгоре му, щом ти се вижда толкова необходимо. Ще се видим след час.

Гай затвори, сложи ръце на кръста си и се огледа наоколо. После се обърна към другия мъж.

— Няма да вися тук още час — топките ми замръзнаха. Освен това вече става късно за това място. Трябва да намерим друго. Ще му дадем адреса, когато звънне. Няма да стане съвсем както иска той.

Грийн се обърна към Том с гримаса, която издаваше мълчалив стон. Където и да отидеха сега, нямаше как да организират наблюдението им. Бяха спечелили време, но бяха загубили всички други предимства.

Том се мъчеше да прогони от ума си образа на Джак — с обръсната глава и с козя брадичка — но не се получаваше. Единствено положението на тялото му и типичното потъркване по главата, докато говореше по телефона, го бяха издали; Том спокойно можеше да се размине с него на улицата, без да го разпознае. От дългата проскубана опашка нямаше и помен, брадясалото му лице беше променено. Единствено пронизващите светлосини очи можеха да го издадат.

Джак им беше осигурил един час, за да намерят Оли и да спасят Ема, така че трябваше да се възползват от всяка секунда. Той потърси Беки по радиостанцията.

— В момента изнасяме Джули от къщата — докладва тя задъхано. — Опитвам се да я накарам да ходи сама, за да се съвземе. Трябва да се изнесем, преди Макгинес да стигне дотук. Струва ми се обаче, че имаме напредък. Взе да мърмори нещо.

Като фон се чу пъшкане. И отново гласът на Беки:

— Хайде, Джули. Къде е хубавото детенце, за което се грижеше?

Том чу завален говор, след което Беки възкликна.

— Би ли повторила, Джули? — рече тя отсечено и настоятелно. — Мамка му, мамка му, мамка му.

Том замълча.

— Том, твърди, че е дала на Оли хапче, защото не спирал да плаче. Хапчетата са темазепам. Попитах я колко му е дала, но тя просто клати глава. Чакай, пак каза нещо.

Настъпи пауза. Околните звуци издаваха, че се намират пред къщата. Явно се опитваха да извлекат или да изнесат Джули, преди минутите до появата на съпруга й да изтекат.

— Казва, че Мел взела бебето. Попитахме я коя е Мел и къде го е отвела, но не получихме отговор. В момента повръща, а и непрекъснато се унася. Доколкото си спомням, в списъка, който ни дадоха от „Титан“, нямаше жена на име Мел. Нямам представа за кого става дума. Ще я натоварим в един от микробусите и се омитаме оттук. Полицаите от мобилния екип заемат позиция по тъмните ъгли. Наредиха ми да чакам в колата на безопасно разстояние до завръщането на Макгинес и спасяването на Ема.

— Ясно, Беки. Стой там. Ние ще разучим коя е Мел оттук. Ще те държим в течение. Щом приключите там, искам да отидеш в дома на семейство Джоузеф. Нещо е станало с Наташа. Не знам какво, но трябва да намерим бедното момиче. Никой не знае къде е, но не бива да допускаме смъртта на още едно дете.

Беки простена, но Том нямаше време за повече разяснения: Пол Грийн отново вдигна телефона и се чу името „Блейк“. Явно договаряха мястото, на което щяха да предадат парите. Том му даде знак, че иска да говори с Джак, затова Пол му подаде телефона, щом приключи.

— Джак… действително ли ще предадеш парите, за да купиш златото?

— Не и ако не е абсолютно неизбежно. Не мога да поема риска Гай да ме разпознае. Разбере ли, че съм жив, няма да миряса — дори от затвора. Смята ме за мъртъв; трябва да остане убеден в това.

— А разполагаш ли с тези пари?

— Имах тайна сметка, която опразних преди няколко месеца. Тоест да, разполагам.

Това не беше за вярване.

— Значи ти си опразнил сметката?! Онази в Швейцария? Реших, че са я открили те.

— Аха… значи си намерил картата памет. Надявах се това да не се случи.

Подобно на пробитата ключалка в трезора, щифтчетата взеха да се нареждат по местата си в главата на Том. Усещаше, че скоро ще е в състояние да завърти ключа и да разбере всичко. Беше съвсем близо.

— Остави това за момента. Искам да помислиш внимателно, Джак. Кажи ми, чувал ли си името „Мел“ досега?

От отсрещната страна се чу рязко поемане на въздух.

— Не намесвай Мел, Том. Тя не носи вина за нищо.

Тонът на Джак беше груб, отбранителен.

— Коя е тя? Не ми губи времето, Джак… Оли е при нея.

— Боже господи! — пророни Джак. — За чий шибан дявол го е взела?

— Коя е Мел? Казвай веднага, по дяволите! Джули е дала на Оли приспивателно, за да спре да плаче.