Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Тук ли е, Том?

— Тихо, Ема. Знам, че ти иде да се втурнеш вътре, но трябва да мислим трезво. Изчакай да проверя мястото.

Той ясно осъзнаваше, че няма време да чака мобилния екип. Ако бяха дали на Оли хапчета, всяка секунда беше от значение. Трябваше обаче да се увери, че Мелиса е сама.

— Съжалявам за по-рано, Том. Трябваше да им се подчиня, макар да знам, че постъпих глупаво — рече Ема.

— Няма нужда да ми се извиняваш. Но се радвам, че си невредима. Ще го обсъдим по-късно. Има няколко неща, които е добре да научиш… искам и да те попитам нещо.

Тя го изгледа предпазливо.

— Какво стана в трезора, Ема?

Начинът, по който отмести очи от неговите, го наведе на мисълта, че е прав.

— Кой беше вътре с теб?

— Няма значение. Хайде, да спасим Оли.

— Джак беше, нали?

Ема стисна плътно очи, сякаш едва се крепеше.

— Не сега, Том. Не мога да си позволя да мисля за това. Остави ме да спася Оли. Моля те!

Права беше. Това можеше да почака. Той се поколеба дали да й каже за състоянието на Дейвид и за изчезването на Наташа, но засега се отказа. На път насам беше получил вести: все още нямаше и следа от момичето.

Едно обаче не можеше да премълчи.

— Трябва да знаеш, че Мел… жената, която държи Оли… Мелиса е.

Нямаше нужда да продължава.

— Не ме интересува коя е, стига да върне детенцето ми. Какво чакаме, за бога?

— Върни се в колата, Ема. Отивам да проверя къщата. — Том се наведе към шофьора и му заръча да я наглежда: — Засега останете скрити и се погрижете за госпожа Джоузеф. Ще съобщя по радиостанцията, ако е безопасно и можете да я доведете.

Той отново се обърна към Ема; трябваше да я накара да разбере.

— Просто се подчини, Ем.

Ема отвори вратата и седна странично на седалката с краката отвън — готова да скочи на секундата. Шофьорът се пресегна и угаси вътрешното осветление.

Том отново пресече пътя. Нямаше представа дали Гай знае, че Оли е с Мелиса. Той обаче трябваше да вземе бебето преди пристигането му. Мина отстрани на къщата, без да стъпва по павираната алея. Не забеляза коли наоколо, но заобиколи отзад, за да провери колко входа има — можеше да му се наложи да се изтегли бързо. От вътрешността на къщата не долиташе и звук. Той се пъхна по-навътре в храстите, отвъд светлото петно, простряло се пред огромния сводест прозорец, с надеждата да надникне вътре, без да го забележат.

Беше закъснял. Докато обикаляше къщата, бе оставил пътя без надзор и сега чифт мощни фарове завиха рязко в алеята. Том залегна зад един джелов храст. На паважа спря тъмночервен „Астън Мартин Венкуиш“ и от него слезе мъж. Едната му ръка беше дълбоко в джоба на палтото, с другата държеше телефон до ухото си.

Гай Бентли.

— Чакай там — чу Том думите му. — Купувачът би трябвало да пристигне след трийсет минути, но дотогава аз ще съм се върнал. При Мел съм, трябва да взема това-онова. Къде е онзи смотаняк Фин? Обаждал ли ти се е?

Последва пауза.

— Тъпо копеле. Само да е решил да изчука оная Джоузеф. Казах му да ги затвори заедно с детето и да остави забавленията за после. Продължавай да звъниш.

Гай натисна екрана на телефона си ядосано и се обърна към къщата. В същия момент Том долови движение вдясно от себе си. На лампата над алеята се очерта бледо лице.

Ема .

Какви ги вършеше, по дяволите? Как се беше измъкнала на шофьора?

Том нямаше време за размишления. Не можеше да допусне Гай да я забележи. Той излезе иззад храста, като разбута листата, за да прошумолят. Гай се обърна към него и ръката му машинално посегна към десния джоб.

Оръжие.

След това физиономията му се промени. Беше разбрал… осъзнаваше, че са го спипали, но нямаше никаква представа как или за какво. Том бе убеден, че няма да се предаде без бой, а и със сигурност имаше предварително планиран път за бягство оттук. И в момента единственото, което стоеше между него и свободата, беше Том.

— Виж ти, Том Дъглас. Каква приятна изненада, Том. Как я караш?

— Итън… — подхвърли Том.

Мъжът пред него беше чисто и просто порасналото хлапе, което навремето висеше в стаята на брат му. Том обаче и за секунда не забравяше, че е далеч по-опасен и абсолютно безскрупулен.

— Итън? — повтори Гай и се засмя. — Не са ме наричали така от години. Прозвището, което ми даде брат ти преди толкова години — Пош Гай, ми хареса много и реших да си го запазя. Само че без „Пош“, разбира се. Не звучи добре. Няма ли да влезеш? Това е домът на приятелката ми… макар че ти несъмнено го знаеш, както подобава на умно ченге като теб, нали? Познаваш я, разбира се — преструваше се на любовница на Джак.