Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Гласът от прага накара Беки да се обърне. Младият полицай изглеждаше тромав: нахлузил бронежилетка, преметнал през рамо полуавтоматична пушка със спуснат предпазител. Той сочеше помещението в другия край на площадката. Беки го последва в обширна баня с ъглова вана с джакузи и с огромна душкабина. На пода в средата имаше пластмасова постелка за преобуване и пакет пелени със снимка на бебе отпред. Полицаят вдигна една от пелените и я подаде на Беки.

— Не знам разбирате ли от пелени, госпожо, ама ние вкъщи си имаме новородено — ще се събере два пъти в тази пелена.

Беки кимна и отиде до кошчето за боклук. Вътре имаше няколко използвани пелени. Оли беше живял тук.

Къде беше сега обаче, по дяволите?

Глупачка, пълна глупачка . Защо все смяташе, че тя знае най-добре? Защо не се беше подчинила, както бе предложил Дейвид?

При мисълта за Дейвид всичко я връхлетя отново. Как е могъл да постъпи така с Каролайн и Таша? А сега единствено заради безумната му постъпка преди шест години тя бе загубила бебето си. Ема вдигна и двете си ръце и блъсна по волана.

Къде е Оли? Защо Том не го е открил?

— Оли, миличък, ще те намеря, обещавам ти! — извика тя с надеждата че между нея и сина й действа някакъв телепатичен канал, все още неизвестен на науката.

Избягваше да мисли за случилото се в трезора. Опакова мислите и въпросителните и ги изтласка в дъното на ума си. По-късно щеше да намери време да разгледа и това. Сега единствено Оли имаше значение.

Мъжът беше позвънил отново на телефона на Таша. Беше изпълнила указанията му. Отбивката от магистралата беше точно отпред.

Нямаше представа какво предстои. Дали ще се срещне с хората, отвлекли сина й? Същите, които бяха похитили и Наташа и я бяха държали в плен всички тези години? И за които беше съвсем нормално да накарат едно дете да краде от магазини, да обира, да пренася наркотици и какво ли още не? От все сърце си мечтаеше да има автомат, за да изстреля един откос и да погуби цялата тази сган. За момент си каза, че си струва доживотната присъда, ако успее да премахне тези отрепки от лицето на Земята.

Тя зави в третия изход на детелината и продължи напред. Нямаше лампи и тъмнината се спусна около нея като черно кадифе; жълтите лъчи на фаровете я разсичаха, стоповете оставяха червена диря по мократа настилка след нея.

В оперативния щаб се възцари тишина: в пустото гробище на екраните се случваше нещо. Първо се чу тихо бръмчене, което се усили, и в кадър се появи микробус. От него слязоха трима мъже; маските бяха навити на челата им и лицата им се виждаха.

— Слава на бога! — подхвърли Пол Грийн тихо. — Тук е. Главният играч.

За миг Том се изпълни със съчувствие към Пол. Това беше моментът, в който би трябвало да преминат в действие и да заловят Гай Бентли… моментът, за който бяха положили всички тези усилия. Оли обаче все още липсваше и не можеха да поемат подобен риск.

Той се взря в екрана. Въпреки че бяха изминали повече от двайсет години от последната му среща с Итън Бентли, успя да го разпознае без никакво усилие. С възрастта чертите му бяха станали по-красиви и високомерната физиономия на седемнайсетгодишния хлапак се бе превърнала в красиво мъжко лице. Орловият нос и дебелите устни му придаваха вид на богат плейбой, а увереното му излъчване не оставаше незабелязано дори на нощните камери.

Фин Макгинес носеше оръжие. Беше стиснал мрачно уста и плъзгаше будни очи наоколо. Завъртя се на 360 градуса около оста си, пробивайки околните храсталаци с поглед.

Том не познаваше третия човек. Донякъде очакваше да е Рори Слейтър, но тази операция вероятно надхвърляше сериозно неговата позиция. Излъчването му напомняше това на Макгинес, но беше далеч по-едър, с рамене и торс като на борец.

Без да продумват, Макгинес погледна часовника си и произнесе само две думи. Оборудването на екипа на „Титан“ ги улови:

— Пет минути.

Пол Грийн заговори тихо по радиостанцията, за да извести екипа си за случващото се. Все още обаче нямаше и следа от Оли Джоузеф. Ако арестуваха Бентли сега, никога нямаше да видят Оли. Мъже като тези не се пречупваха по време на разпит.

Том се сети, че Ема пристига, още преди микрофоните в гробището да уловят звука на двигателя й. Три ръце посегнаха нагоре и спуснаха маските пред лицата.

Ема взе последния завой.

Ето ги. Трима мъже, всички с маски с процепи за очите и за устата. Точно като онази, която беше видяла по-рано.