— Добре… — пророни, сякаш говореше на себе си. — Стигнахме дотук, сега да действаме.
Тя извади телефона на Наташа от джоба си и провери колко е часът.
03:00, пишеше на екрана.
Последните шейсет секунди се проточиха; всяка следваща сякаш беше по-дълга от предишната. Минутата щеше ли да се смени някога? Тя искаше ли да се смени? Тъкмо да извади и другия телефон, за да провери повторно, и последната цифра на минутите се промени.
03:01.
Ема въведе внимателно седемте цифри от номера, който й бяха продиктували, и чу успокоително щракване. Отвори вратата и прекрачи в черния коридор.
„Няма светлини — беше я предупредил Дейвид. — Програмирани са да се изключат, в случай че някой забрави да угаси в края на деня. Надявам се челникът да ти свърши работа в тъмното.“
Лесно му беше да го каже. Не той стоеше тук, през една стоманена врата от стълбището към бездната. Лъчът на челника разкъсваше чернотата само на няколко метра пред нея. Отвъд него цареше мастилена тишина. Тя завъртя глава встрани и се сепна.
Какво е това?
Тънкият лъч светлина се бе отразил във вътрешна врата от неръждаема стомана и блесна срещу нея. Внушението, че някой стои там и свети с челник в лицето й, беше изключително убедително. Тя се приближи до вратата и отражението в огледалните отвесни решетки за миг я заслепи. Никога в живота си не бе изпитвала по-силно усещане, че е в клетка… клетка, която съдържаше заплаха, по-свирепа и от най-дивия звяр. Заплахата на неизвестното. Какво ли има зад тази врата? Ами ако някой я чака там?
Ема бутна стоманената врата и пое надолу в бездната на мрака.
* * *
По мониторите на трите операции не се случваше кой знае какво, но въпреки това оперативните полицаи в слабо осветения оперативен щаб ги следяха внимателно. Осветлението беше приглушено, за да осигури отчетливост на нощната картина, но Том не можеше да отлепи поглед от монитора, показваш дъното на „Джоузеф и син“. Не вярваше да отклони очи, преди Ема да се появи след около 54 минути.
Пред очите му нещо на екрана помръдна. Не го различи добре, но беше убеден, че е мярнал силует.
— Пол, имаш ли секунда? — попита той.
Гласът му издаваше тревогата, с която се беше залепил за екрана. Той заговори на оперативния:
— Може ли да пуснете отново последните трийсет секунди?
Пол прекоси залата и двамата се вторачиха в екрана.
— Виж… ей сега.
Том се приведе и посочи на екрана.
— Още веднъж, Люк — помоли Пол спокойно.
Изгледаха отново откъса.
— Прав си, Том. Как предлагаш да постъпим?
И двамата обаче бяха наясно, че няма какво да направят, освен да известят дежурния екип на място.
Ако се свържеха с Ема, рискуваха да провалят цялата операция; у Том обаче нямаше и капка съмнение, че някой току-що я беше последвал надолу в трезора.
С внезапен повей вятърът събори няколко дъждовни капки от надвисналото дърво върху прозореца в стаята на Наташа. Тихото им трополене беше единственият звук в иначе притихналата къща. Не можеше да понесе присъствието на Дейвид в същата стая. Що за безумие — да сметне, че двете с майка й няма да пострадат, ако ги отвлекат и затворят, било и за няколко часа? С години се бе надявала Рори да я лъже за катастрофата, но тази вечер оправданията на Дейвид я убедиха, че всичко, което й бяха казали, е истина.
Тя помнеше майка си. Спомняше си мириса на парфюма й — на нежни цветя; помнеше колко деликатна беше, направо плаха в сравнение с хората, с които Наташа заживя след това. Спомняше си първия си учебен ден и с мъка сдържаните сълзи на майка си. Както и края на всеки учебен ден — как я чакаше на портата на училището; не се залисваше в разговори с останалите майки и бащи, а следеше притеснено с очи вратата, докато Наташа не излезе. В този миг започваше да подскача нагоре-надолу на място, като й махаше бясно, сякаш не се бяха виждали от месеци. Казваше, че й липсва във всеки миг от деня и брои минутите, докато се прибере у дома.
Нещо й казваше, че ако в онази нощ майка й не бе умряла, а я бяха отвлекли, тя никога нямаше да го преодолее. Вероятно щеше да заприлича на жената, която живееше по-нагоре по улицата на Рори и Дона. Преди двайсет години й се случило нещо, макар че никой не знаеше какво точно, и оттогава тя не беше напускала дома си. Децата й правеха номера, за да я накарат да отвори вратата, но тя просто надничаше през прозореца с кръглото си тъжно лице.
Нима Дейвид не си е давал сметка какво ще причинят действията му?
Читать дальше