Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Гласът й беше прераснал в шепот, а очите й плуваха в сълзи.

— Не, Фин, не! Заклевам се — от полицията не знаят нищо за бебето. Не наранявай Оли, Фин.

Прошепна последните си думи толкова тихо, че мъжът отсреща надали ги беше чул. Само че бяха изречени от сърце.

Тя продължи да слуша още няколко минути, затвори и коленете й омекнаха. Дейвид я улови и я сложи да седне край пътеката.

— Какво има, Таша? Какво става? Кой е Фин и какво иска?

Ема едва успя да се сдържи да не я разтърси. Посегна да я сграбчи за раменете, но когато надникна в почернелите й от страх очи, отпусна ръце угрижено и я погали.

— Кой знае какво ще направят с мен сега. Беше права… за онова, което ми каза снощи. Трябваше да кажа на Рори за камерите. Фин твърди, че от полицията го извикали на разпит.

— Чудесно — рече Ема. — Изглеждаше пълен мръсник. Това е за добро, нали така?

— „Изглеждаше“?

Разговорът им очевидно беше объркал Дейвид, но нито Ема, нито Наташа му обърнаха внимание. Сега не беше моментът за пространни обяснения.

— Много ясно, че не е за добро. Вече не ми вярват. Което значи, че вероятно ще умра. Сега планът може да се обърка, не схващаш ли? И всичко е заради мен.

— Ами Оли? — попита Ема. — Какво значи това за Оли?

Наташа отново поклати глава.

— Нещата се промениха. Не знаят дали е безопасно да довършат плана. Ако нещо се обърка, с мен е свършено. Фин очаква решението на шефа. Не знам кой е той — като сянка е. Мисля, че дори Рори не знае.

— Какъв е „планът“, Таша? — попита Ема. — Не може ли просто да им дадем пари и да си върнем Оли?

Таша обаче не я слушаше.

— Всичко трябваше да приключи днес. Вие щяхте да си получите Оли, а аз — да се прибера у дома.

Тя отпусна глава, а сълзите рукнаха свободно по крачолите на дънките й.

Ема клекна на калната пътека.

— Не искаме да ходиш никъде, Таша. Искаме просто да си върнем Оли. Обаче държим и ти да останеш с нас. Няма да те изоставим.

— О, ще го направите. Сега мислите друго, но ще го направите.

Ема вдигна очи към Дейвид. На бледото слънце бръчките по лицето му изглеждаха толкова дълбоки, че сякаш се бе състарил с двайсет години. Тя се обърна към Наташа и сложи ръце на раменете й.

— Няма, Таша. Кълна се, че няма да те пуснем да си идеш.

Наташа ронеше сълзи, а цялото й тяло се тресеше от спазмите. Беше покрила очи с ръце.

— Ще ме пуснете, ясно е. Не схващаш ли? Знам, че искаш Оли, както знам, че никой никога не е искал мен. Дори Рори не се интересува от самата мен, а само от онова, което върша за него.

Дейвид падна на колене в калта.

— Не знам за какво говорите с Ема, но знам едно. Винаги си била много обичана и много желана, Таша. И все още е така.

Наташа отдръпна ръце от очите си и за миг изражението й охладня.

— Само дето лъжеш, нали? Била съм пешка в играта. Така казва Рори. Цял живот съм била само това — пешка.

При всяка следваща дума главата на Ема се завърташе още повече, но за момента единственото, за което трябваше да мисли, беше Оли. Пред нея Дейвид притегли дъщеря си към себе си. За миг Наташа се отпусна в прегръдките му… но внезапно се стегна и го блъсна.

— Недей!

Дейвид изглеждаше така, сякаш го бяха простреляли — чертите му се изкривиха от чувства, които Ема не можеше да разчете.

— Поне едно направих както трябва — пророни Таша. — Поне от полицията не знаят за Оли. В противен случай наистина щяха да ме усмъртят.

— Мисля, че малко преиграваш, миличка — обади се Дейвид. — Никой няма да те нарани, докато си с нас.

Наташа впи очи в него.

— Би трябвало поне ти да не твърдиш подобно нещо.

Ема се отдалечи и от двамата. Каквото и да ставаше между Наташа и баща й, то нямаше да помогне на Оли, а и не й бяха останали сили за подобен спор в момента.

Тя пъхна ръка в джоба си и усети солидната тежест на мобилния телефон — апарата, който беше приела за спасителен пояс. Сега хладната му повърхност изгаряше пръстите й и тя неизбежно се запита дали всъщност няма да ги отведе до смъртна присъда — за Наташа, а може би дори за Оли.

Що за излишна загуба на време… Каквото и да искаха от „Титан“, Том беше убеден, че намирането на малкия Оли Джоузеф е по-важно. Филипа би трябвало да го знае. Макар и ядосан обаче, той нямаше избор — трябваше да се подчини на заповедта й. Въпреки че никога не бе мечтал да се издигне над ранга главен инспектор — и без това вече му се налагаше да прекарва затворен в кабинета повече време, отколкото му се нравеше — понякога мечтаеше да има властта да каже „не“, когато му наредят да направи нещо.