Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Наташа измърмори нещо.

— Какво каза? — попита Ема.

Момичето вдигна измъченото си лице и изкрещя:

— Не бях аз! Вината не беше моя.

Тя се обърна и впери очи в Дейвид:

— Кажи й, че не съм виновна аз.

За секунда и тримата застинаха неподвижно: Наташа и Дейвид — приковали очи един в друг, а Ема — загледана в изпитото лице на Дейвид и нервното потръпване над лявата му вежда. Трябваше да разсее напрежението.

— Никой не носи вина, Таша. Просто се опитвах да разбера какво се е случило… защо майка ти е загубила контрол над колата.

Тя посегна към Наташа, но момичето се отдръпна. После обърна гръб на баща си, отдалечи се от тях колкото можа и продължи напред, забило поглед в земята.

Ема усещаше, че изобщо не напредва. Трябваше да има нещо, което да каже или направи, за да я докосне… толкова се бе замислила над точните думи, че насмалко да пропусне репликата на момичето.

— Виновен беше мъжът. Мъжът по телефона.

Ема продължи да крачи от страх да не попречи с нещо на Наташа да продължи. След секунда-две момичето заговори отново:

— Имаше кола на пътя. Мама намали, за да спре. После телефонът звънна. Не мислех, че ще вдигне, но го направи. И внезапно даде газ. Взе да вика в телефона: „Защо да не спирам? Какво става?“. После колата се замята бясно по пътя. Мама извика за помощ… викаше на мъжа по телефона, но беше твърде късно.

— Какво викаше, Таша? Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Помня всичко. Не бях бебе, а човек не може ей така да забрави подобна нощ.

— Какво викаше?

— Само едно име. Не знам какво й каза мъжът, но тя викаше името му.

Ема изчака.

— Щеше да спре. Ако беше спряла, нямаше да умре, нали? Само че мъжът, който се обади, я уплаши. Тя пусна телефона и тръгна прекалено бързо, за да заобиколи колата на пътя. След това му извика… но вече беше късно. Така че виновникът е той.

— Помниш ли какво викаше?

Дейвид беше пребледнял като платно.

— Разбира се, че помня. Име… Не познавам този човек, но го мразя. Джак. Това викаше. Джак.

Малкият екип се беше събрал в задушния кабинет на Том, пропит от застоялия мирис на прекалено многото човешки тела заедно и прекалено многото недопити чаши кафе, покрили всяка свободна повърхност наоколо. Не бяха открили Рори Слейтър при букмейкърите, но все пак го бяха намерили и бяха прикрепили човек да го следи — с надеждата, че ще се свърже с шефовете си. Подслушваха и домашния му телефон, но понастоящем от къщата не идваха никакви сигнали. В момента можеха единствено да наблюдават и да чакат.

Прегледът на всички известни съратници на Слейтър не бе разкрил почти нищо. Хората, които бяха проверили, бяха „посредствени отрепки“, както се изрази Беки, които обаче не бяха в състояние да сътворят такъв план… какъвто и да беше той.

Беки не отлепяше нос от екрана на компютъра си. Том забеляза, че няколко пъти потърка уморените си очи. От собствен опит знаеше, че няма нищо по-противно от това да се взираш в монитора, когато почти не си спал.

— Пипнах те — прошепна Беки по-скоро на себе си, отколкото на друг.

Каза го тихо, но всички в стаята се обърнаха.

— Дона Слейтър има сестра: Силвия Бригс. С две дъщери и един син. Една от дъщерите е на тринайсет и се казва Изабела. Май е време да посетя госпожа Бригс.

— Браво, Беки. — Том огледа останалите в кабинета. — На всички ни е ясно какъв е залогът в случая, така че да се залавяме за работа. И не забравяйте — колкото и да ми се иска да вярвам, че е изключено някой от отдела ни да взема подкупи от организирана престъпна банда, когато е заложен животът на бебе, не бива да се доверяваме на никого.

Кабинетът на Том се изпразни. Той облегна лакти на бюрото и подпря брадичка в шепите си. Изгаряше от желание да замъкне Слейтър в някоя стая за разпити и да го върти на шиш, докато не признае къде е Оли. Само че имаше съмнения дали Рори знае. Бебето вероятно беше поверено на посредник. Рори беше част от една малка клетка в рамките на по-голяма организация.

Том се обърна към компютъра, за да провери мейла си. В него нямаше да открие нищо за Оли Джоузеф, но трябваше да обърне внимание и на останалите си случаи. Освен това още не се беше обадил на банката в Швейцария. В момента нямаше с какво да помогне на Оли, а Беки се справяше отлично с тъжния случай с мъртвото момиче.

Поколеба се. Беше събота. После обаче си спомни съобщението: „Търсете ме по всяко време“; каза си още, че банката вероятно предлага обслужване седем дни в седмицата за частни клиенти със солидни авоари.