Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Така и не проумя решението му за Мелиса обаче, жената, която изскочи от нищото и прекара последните шест месеца от живота на Джак с него. До ден-днешен Мелиса си оставаше едно от двете парчета от пъзела на връзката им, които се изплъзваха на логиката й. Самоубийството му беше другото.

Ема потъна толкова дълбоко в мислите си, че за момент загуби представа какво беше важно тук и сега. Погледна Наташа; в очите й проблясваше колебание и тя изпита крехка надежда. Все още имаше чувството, че някой беше бръкнал с ръка в гърдите й и бе изтръгнал сърцето й, но в периферията на ума й затуптя едва доловим оптимизъм.

— Добре ли си, Ем? — обади се Дейвид.

Тя го погледна над главата на Наташа и кимна.

— Мислиш ли, че е бил моят Джак? — попита, макар че знаеше отговора още преди той да отвори уста.

— Не се сещам кой друг би могъл да бъде, но нямам представа защо би позвънил на Каролайн.

— Имаха ли връзка?

Дейвид врътна рязко глава.

— Моля?

Ема затвори очи за секунда. Беше формулирала лошо въпроса си. Трябваше да се досети, че Дейвид ще чуе единствено думата „връзка“.

— Искам да кажа, откъде се познаваха и как така са били толкова близки, че той да има телефонния й номер?

Донякъде успокоен, Дейвид продължи още няколко метра напред, преди да отговори. Ако се окажеше, че Каролайн е имала връзка с Джак, новината би го сломила… както и нея.

— Знаеш, че се грижеше за компютърната защита в работата ми, нали? — рече след известно време и се обърна към нея.

— Разбира се… Нали така се запознах с теб и с Каролайн по благотворителните събития. Никога не съм подозирала, че двамата с Джак са близки — дотам, че да си разменят телефоните.

— Да, аз също — пророни Дейвид.

— Кой се запозна с него първи? Каролайн или ти?

— Аз. Отидох на един семинар за интернет защита. Той беше основният лектор и доста ме впечатли. Затова, когато се наложи да обновя системата в офиса няколко месеца по-късно, се обадих на него.

Наташа продължаваше напред, навела глава, изгубена в мислите си. За момента можеха да я оставят на собствените й грижи.

— А Каролайн? — попита Ема предпазливо.

— Отбиваше се в офиса един-два пъти седмично, понякога и по-често. След като Таша тръгна на училище, се чудеше какво да прави. Не беше особено социална, не знам дали ме разбираш. Не обичаше да ходи на фитнес и други подобни, но казваше, че се побърква да седи цял ден вкъщи. Затова идваше до града, разхождаше се по магазините, след което идваше в офиса за около час. Джак се отбиваше през няколко дни, за да провери напредъка на екипа си, само че това беше доста преди катастрофата на Каролайн. По времето, когато тя загина, той вече беше продал компанията си и от месеци не го бяхме виждали по публични събития. Може би след раздялата ви са престанали да го интересуват толкова. Само че не мога да си обясня защо е имал телефона на Каролайн.

Ема се замисли за миг.

— Ако трябва да предполагам, бих казала, че докато е работел за теб, се е възползвал от възможността да се сдобие с всички телефони, свързани с теб. Той обичаше да трупа информация. „Информацията е императрица“, така казваше. Затова не съм учудена, че е имал номера й. По-странното е, че от полицията не са проследили обаждането до него.

— Знаеха, че някой й е позвънил точно преди катастрофата, но казаха, че е от номер с предплатена карта.

Ема поклати глава. Стремежът към потайност на Джак понякога приемаше нелепи измерения. Тя с радост установи, че разговорът с Дейвид за Джак я бе разсеял за миг, но не след дълго болезнената празнина в гърдите й се завърна. Каролайн и Джак бяха мъртви. Скърбяха за тях, но болката от загубата им беше нищо в сравнение със страха й за Оли.

Пред тях Наташа внезапно бръкна в джоба на полара, извади мобилния и го допря до ухото си. Дейвид и Ема се втурнаха напред като един.

Тя се обърна към тях и вдигна ръка в недвусмислен знак да спрат, след което вдигна пръст пред устните си.

— Здравей, Рори — каза и впери очи в краката си.

После вдигна бавно глава и се вторачи в Ема и Дейвид. Очите й се облещиха, а зениците й се разшириха.

— Фин — каза тя. — Аз…

Бяха на два метра от нея и чуваха дрезгавите тонове на гласа от другата страна, но не можеха да различат думите. В него се таеше студена злоба.

— Фин, не съм им казвала нищо. Дори не съм споменавала Рори.

Дейвид пое напред и протегна ръка, за да вземе телефона на Таша, но момичето диво разтръска глава.

— Съжалявам, че не казах на Рори, че са ме видели. Знам, че трябваше, за да може той да промени маршрута. Наистина съжалявам… страх ме беше, че ще се ядоса.