Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

В мърлявия апартамент над неугледния фризьорски салон от другата страна на улицата срещу къщата на семейство Слейтър седяха двама мъже. Натрапчивият фон от пронизителни крясъци, с които жените се опитваха да надвикат сешоарите в салона долу, се заглушаваше единствено от музиката, трещяща по колоните непосредствено под дъсчения под на стаята на първия етаж.

— Боже, тази музика ще ме побърка — заяви единият от мъжете. — Ако чуя още едно парче на проклетата Адел, ще сляза долу, лично ще изтръгна шибаната уредба и ще я натроша на парчета.

Другият се засмя.

— Е, показателно е, че разпознаваш музиката й, Джим. На твое място бих се замислил дали да си го призная.

— Любимка е на жената… У нас нямам думата, но не очаквах, че ще ми се наложи да търпя тази врява и тук по цял ден. Макар че вероятно е за предпочитане пред брътвежите на жените долу. Дъра-дъра-дъра… просто нямат спиране. За какво толкова дрънкат, мама му стара?

Въпросът увисна без отговор в застоялия въздух на мрачната стая. Мърлявият, пожълтял релефен тапет се бе отлепил от мазилката; цветът му се подсилваше от количеството цигари, които двамата бяха изпушили за близо седмица престой тук. До едната стена имаше старо кафяво канапе с прокъсана на подлакътниците тапицерия. Имаше и сгъваема масичка за карти и два стола от варено дърво, чийто вид загатваше, че навярно бяха изработени около годината на построяване на сградата. И за двамата тази стая беше едно от най-потискащите места, на което бяха попадали от доста време.

Липсата на домашен уют обаче не ги смущаваше. Бяха си донесли свои собствени столове. В момента и двамата бяха изключително напрегнати, състояние, което Джим отдаваше на киселите изпарения от евтин лак за коса, които сякаш се просмукваха през пода. Беше убеден, че направо може да се надрусат с тях, но в момента трябваше да мисли за друго.

— Кой е тоя, мамицата му? — възкликна той, вперил очи през поставения на статив бинокъл.

С едната ръка натисна спусъка на фотоапарата на съседния статив. Нямаше нужда да поглежда през визьора — телеобективът беше закован на къщата отсреща.

— Не знам, но в момента ми е по-интересен микробусът, паркиран пред арабската месарница. Там е от четиресет и пет минути, никой нито слиза, нито се качва, не са разтоварвали нищо. Според мен е за наблюдение. И е тук заради Слейтър, пак според мен.

— Просто чудно. Ако е така, оня идиот защо се навря право в къщата? Тъпо копеле… ще прецака всичко, ако не внимава.

Джим се оттласна от прозореца и столът на колелца се изтъркаля до масата отзад. Той взе един пакет цигари и се дотътри обратно до прозореца.

Продължиха да наблюдават още няколко минути, докато мъжът не излезе от къщата и не пое по улицата.

— Дори не погледна микробуса, а приказва. Има микрофон. Да изчакаме минута-две.

Изчакаха. Накрая страничната врата на микробуса, скрита от дома на семейство Слейтър, се отвори. Отвътре слезе висок мъж с тъмносини дънки и черно яке.

— Кой е този?

— Боже. Това е Том Дъглас. Главен инспектор е в отдела за сериозни инциденти. Какво търси тук, за бога?

Джим изреди няколко ругатни.

— Трябва да го спрем, преди да съсипе всичко. Мамка му . Само това ни липсваше!

Мъжът вдигна телефона и набра.

Масата беше затрупана с остатъците от недокоснатата закуска на тримата; въпреки съблазнителното ухание на бекон, което се носеше в кухнята, той си стоеше в чиниите. Готвенето позволяваше на Ема да се ангажира физически с нещо, докато мислите й се въртяха в кръг. Така и не се бе научила просто да седне на място и открай време всеки проблем неизменно водеше до прилив на енергия. Причината обаче не беше само тази. За разлика от Дейвид тя беше наясно, че разговорите в кухнята се подслушват, а колкото и да й се искаше да поработи с Наташа, момичето нямаше да се отпусне на място, където знаеше, че го чуват. А не можеше просто да го завлече в банята.

Тя избута стола си назад и се зае да събере чиниите.

— Остави на мен, Ем — предложи Дейвид. — Съжалявам, че не уважихме закуската. Имам чувството, че ако се опитам да преглътна нещо, ще се задуша.

— Чудя се какво ли са дали за закуска на Оли — възползва се Ема. — Надявам се да знаят какво обичат бебетата на неговата възраст. Ти как мислиш, Наташа? Нали няма да му дадат солени фъстъци или цели зърна грозде със семки?

Тя стрелна рязко с поглед доведената си дъщеря, която тази сутрин изглеждаше бледа. Не можеше да отрече обаче, че момичето има борбен дух — устоя на погледа й предизвикателно.