Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Провалеше ли се сега, нямаше да има милост. Изи прекара две седмици в Ямата, без да е направила каквото и да било — за да се кротнела, така каза Рори; после замина при момичетата на Джули. Изкара там само седмица, след което изчезна. Кой можеше да я вини? Беше едва на тринайсет, колкото Таша. На Таша й се повръщаше от мазните, тлъсти копелета, които плащаха на Джули за момичета като Изи.

Тя изрита един камък по пътеката. Беше свикнала с кражбите на телефони, с преноса на дрога и с всичко останало. Но не искаше да заминава при Джули.

Да мисли за бягство обаче беше глупост. Бягството от този свят беше недопустимо. Влезеш ли в него, оставаш за цял живот… досущ като затвор; затвор, в който вратите нямат ключалки. Избягаше ли, Рори Слейтър щеше да бъде последната й грижа. Щяха да изпратят Фин Макгинес да я търси.

Това ли се беше случило с Изи?

А колко обикновен изглеждаше този Фин… Едва ли не хубав. Всички обаче знаеха какъв е; никой не смееше да го ядоса. Рори изпитваше искрен ужас от него. Дори Фин обаче отговаряше пред друг шеф — неговото име не се споменаваше никога; Таша не го беше виждала. И предпочиташе това да си остане така.

От устата на Фин и Рори операцията звучеше съвсем лесна: да накара Дейвид да си плати за онова, което беше извършил; да изведе бебето на разходка; нямало да отсъства дълго. Било по-лесно от повечето й задачи. Просто трябвало да се увери, че няма да се обадят в полицията, от там нататък било песен. А когато всичко приключело, щяла да си тръгне и да се прибере вкъщи. Лесна работа.

Само че не стана така. Умееше да заблуждава хората с лекота — беше го правила цял живот, поне живота, за който имаше спомен. Да бърника в телефоните, да слага микрофони, да се държи грубо… фасулска работа. Само че симпатията, която разви към Оли, й дойде неочаквано. Не беше очаквала, че той ще я обикне. Харесваше й, когато викаше името й и я озаряваше с усмивка. А сега всички бяха потресени.

Наташа беше зашеметена от болката, която причини с действията си. Дейвид не спираше да плаче; до този момент беше виждала мъж да плаче само по телевизията. Образът му как плаче шест години по-рано, след загубата на нея самата, изплува в ума й; тя го прогони. Не можеше да си представи Рори да плаче например… или Рик. Те не плачеха. Ако тя или някое от останалите деца се разплачеше за дреболия, Рори неизменно започваше да ги млати. „Ей сега ще ви дам повод да ревете“, повтаряше той.

Скоро научаваха урока си, както го беше научила Наташа.

Тази вечер обаче плака. Плака за живота, който би могла да има — за живота, който бяха откраднали от нея и от майка й. Само че плачът й не беше като този на Ема. Ема звучеше, сякаш някой я разсича на малки парченца с брадва.

И я накара да прозре нещо. Това ли означаваше истински да обичаш някого?

Нямаше представа.

— Мамка му — пророни Ема, щом натисна дръжката на задната врата.

Наташа явно бе влязла оттук и беше заключила след себе си. Което беше съвсем логично, каза си Ема. Тя седна на разклатената стара градинска пейка и изчака сърцето й да спре да блъска, за да помисли как да постъпи.

Ами ако ме е видяла?

Решението да проследи Наташа бе рисковано, но й беше разкрило едно име. Нямаше фамилия, но „Рори“ не беше често срещано; Ема се помоли наум то да значи нещо за Том. Трябваше да значи нещо. Беше единствената следа, с която разполагаха.

Тя потрепери.

Къде си, прекрасен мой Оли? На топло ли си?

Притъпената тъга по детето прерасна в остра болка и тя обви здраво тялото си с ръце, заклати се напред-назад в опит да укроти агонията, а от сухите й устни се откъсна тих стон. Повтаряше наум всяка думичка, която беше чула, всичко, което знаеше, чудеше се дали не пропуска някаква следа, нещо, което би я отвело при Оли… Накрая умът й изтръпна и се изпразни.

Нямаше представа от колко време беше навън, но не можеше да дочака сутринта тук. Цялото й тяло вече се тресеше неудържимо, а не би била от полза за Оли, ако се разболее.

Как обаче да се прибере в къщата? Дейвид й бе споменавал, че е скрил някъде резервен ключ, в случай че се заключат отвън, но не можеше да си спомни къде точно.

Заля я вълна на безнадеждност и тя отново посегна към задната врата. Тя се отвори в мига, щом я докосна.

Как?

Убедена беше, че я е заварила заключена. Явно премръзналите й пръсти не бяха натиснали достатъчно силно дръжката.

Отвори широко вратата и влезе в топлата кухня. Изу чехлите си и изчака подовото отопление да поразтопи вледенените й крака. Не пусна и една лампа. Ярките крушки щяха да блеснат в двора; Наташа можеше да ги забележи.