Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Наташа продължи, този път решително и целенасочено, и навлезе доста навътре в горичката. Ема нямаше избор — трябваше да я последва. Долови гласове. Единият със сигурност беше на Наташа. Другият беше мъжки.

Запромъква се по посока на звука, вторачена в земята, за да избегне по-големите купчини замръзнали листа. Гласовете се чуваха все по-ясно.

— Ама че тъпо парче си, Шели — произнесе мъжът с едва сдържан гняв в гласа.

Ема надникна иззад ствола на дървото. Не виждаше друг освен Наташа. Коя беше Шели?

— Ако прецакаме плана, няма да го отнесеш само ти… а и аз… А аз не обичам неприятностите. Чу ли? Искам да ми кажеш, че всичко е под контрол. И ме погледни в очите… имай късмета да се опиташ да ме излъжеш!

Ема се промъкна още малко напред. Вече виждаше и мъжа. Не беше висок, но бе набит, с шкембе, с омачкани дънки и кафяво кожено яке. Тя се взря в лицето му. Макар и оскъдна, луната осветяваше чертите му: мазна, зализана назад коса, лице с някакви странни белези; Ема осъзна, че странните сенки, които луната хвърляше, се дължаха на сипаничавата му кожа, вероятно останала от младежките му години. Смръщеното му изражение издаваше, че Наташа — или „Шели“, както я наричаше той — е загазила.

Наташа го погледна дръзко в очите, но Ема забеляза, че стиска и отпуска юмруци.

— Вчера ти обясних, Рори. Вината, че се намесиха ченгета, не е моя. Предупредих Дейвид, че няма да говоря с тях, честно. Обаче отишли при него в работата му заради онова мъртво момиче. Решили, че съм аз.

— Бас ловя, че вече му се иска наистина да си била ти.

Мъжът се изкикоти гърлено и се изплю на земята.

— Нали не е Изи? Кажи. Не е тя, нали?

В гласа на Наташа се прокрадна следа от безпокойство. „Коя е Изи?“, каза си Ема наум.

— Откъде да знам дали не е шибаната Изи?

— Значи не сте я намерили, така ли?

— Не съм дошъл да си приказваме за тъпата ти дружка, Шели. Тя си плю на късмета, сериозно. За чий дявол й каза, че ще отмъкнеш бебето? Мислех те за по-схватлива.

— Няма да каже на никого. Кълна се.

— О, няма — ако е мъртва — изсмя се той. — Забрави я. Сега да помислим как да се отървеш от ченгетата, ако пак дойдат да душат наоколо; интересува ме и защо се върнаха.

Ема бавно беше наместила тяло така, че да вижда и лицето на Наташа; за миг по него пробяга следа от страх. Тя мигом се постара да го прикрие. Но не успя.

— Боже, ама че тъпо парче си. Да не мислиш, че не знаем, че са идвали пак? Добре поне, че сложи микрофоните, така че можем да ги слушаме какво си говорят. Какво искаха вчера?

Наташа заби очи в земята и подритна няколко листа наоколо.

— Все същото — отговори тя. — Опитаха се да изкопчат къде съм била и как съм се прибрала. Просто продължават да душат.

Беше излъгала. Ема недоумяваше защо, но Наташа бе премълчала за записа от камерата във влака.

Онзи се пресегна и я стисна под раменете. Тя изписка тихо от болка, но се опомни. Той я разтърси грубо и навря лице в нейното.

— Нали всичко е под контрол, Шели? Ти изяви желанието да се заемеш, не забравяй. Имаше и други варианти, обаче ти настоя, че така щяло да стане по-лесно. Какво се мъти в тая твоя главичка?

Наташа го погледна безизразно.

— Нищо. Приятно е да го гледам как се мъчи. Само че Оли не е виновен. Мило бебе е. Кой го гледа?

— Да, бе, ей сега щях да ти кажа, и да знаех. Ние си гледаме нашата част, те — тяхната.

Той я тръсна отново, по-силно.

— Предупредих те да не използваш името на малкия! Казвай му просто „бебето“, ясно ли е? Всичко приключва утре вечер, после ще си дойдеш вкъщи. Обаче ако се издъниш, съм свършен. Сещаш се какво те чака тогава, нали?

— Няма да се издъня. Знам какво правя.

— Хубаво, но запомни едно: от всички ни познават единствено теб. Ако нещо се обърка, изчезвам яко дим още преди да си пропяла. А ти заминаваш в затвора. При това няма да те жалят. За отвличане присъдата е доживотна, нали знаеш?

Той я пусна и я блъсна назад. Наташа залитна, но не каза нищо. Мъжът продължи:

— Тая задача е златна мина, а сме на финалната права. Утре ще ти кажат каква е следващата стъпка. Щом приключим, си тръгваш и няма да ти се наложи да го видиш повече, Шели. Никога няма да те намерят.

За кого говореше? Кого нямаше да види повече тя? Оли? Дейвид? Някой друг?

Едно обаче беше ясно. Мръсникът, който Наташа искаше да страда, беше Дейвид. Защо го ненавиждаше толкова?

Мъжът — Рори — отново говореше. Ема се приведе напред…

Една клонка изпука под крака й и звукът проехтя като изстрел в смълчаната гора.