Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Добре, събуди ме, щом се прибереш. И аз нямам нищо против да усетя твоето топло голо тяло, ако държиш да знаеш.

За момент мислите за Джак и Оли се изпариха от ума му и той си представи дългата, тъмна коса на Лио по възглавницата и красивото й, атлетично тяло, очакващо го в леглото.

— Защо се умълча, Том? — подхвърли тя със следа от смеха в гласа си. — Радвам се, че те разведрих. Звучеше много начумерен в началото. О… преди да затворим, имаш съобщение на секретаря. Да ти го пусна ли?

Умът на Том неумолимо се беше завърнал към случая.

— Да, моля — отвърна той.

Чу стъпките на Лио по голия дъсчен под в антрето, които омекнаха, щом стъпи на килима. После нещо щракна.

— Това е съобщение за господин Том Дъглас. Името ми е Раул Шартри. Обаждам се от Швейцария, от „Хонегер, Уис и С-ие“. Получихме питането ви относно сметката с начални цифри и букви: 53696C766. Изглежда вие сте наследникът, упоменат в сметката. Въпреки това има някои нередности около самата сметка, които трябва да обсъдим с вас, преди да продължим нататък. Моля, свържете се с мен на +44 43 733 5360 при първа възможност. Държа да говорим възможно най-скоро, господин Дъглас, така че може да ме потърсите по всяко време.

Нощта беше съвсем притихнала; Ема различаваше тънкия сърп на луната и блещукащите звезди през прозореца в стаята на Оли. Държеше той да е отворен, с дръпнати встрани завеси. Изпитваше нужда да вижда небето и луната, които бяха и над Оли, да вдъхва въздуха, който дишаше и той, където и да се намираше. Имаше чувството, че ако спусне завесите, се затваря в утешителен пашкул, в който синът й отсъства — затова ги бе разтворила максимално с желанието да позволи на звездите да отразят мислите и обичта й и да ги препратят към малкото й момченце.

Нощта я бе заварила в леглото, до Дейвид, с надеждата, че двамата ще си бъдат утеха, но това се беше оказало по-трудно от очакваното. Нима можеше да прояви съпричастност към чувствата, които той хранеше към дъщеря си… към момичето, което беше отвлякло Оли? Сякаш ги делеше пропаст, широка цял километър.

Накрая той се унесе в неспокоен сън. Това изненада Ема, но й беше ясно, че е изтощен, а по дъха му се досети, че е прибягнал до няколко глътки бренди, за да притъпи болката. След като научиха, че „нещото“ ще се случи на следващия ден, нямаше причини Дейвид да устоява повече на изкусителната глътка алкохол. Ема обаче не можеше да пие. Ами ако Оли има нужда от нея?

Трябваше да се чувства близо до сина си. Мястото, на което искаше да бъде всъщност, беше стаята на Оли, затова щом се увери, че Дейвид спи, напусна леглото им и се озова там, където се чувстваше най-близо до сина си.

Ема се замисли какво ли минава през главата на Наташа в момента. Беше толкова трудно да свърже малкото, крехко на вид момиче с думите му — че не могат да го уплашат с нищо.

После си напомни, че деца, далеч по-малки от Наташа, участват във войните в Близкия изток и са обучавани да убиват; в един документален филм по телевизията бяха съобщили, че в Обединеното кралство в последните дванайсет месеца поне петстотин деца под четиринайсетгодишна възраст са обявени за виновни и са получили присъди за жестоки престъпления. Поведението на Наташа може да изглеждаше изумително, но всъщност не беше чак толкова невероятно.

Тя придърпа одеялото над краката си. Ако трябваше да бъде честна, не знаеше защо изобщо беше опитала да си легне. От появата на Наташа преди няколко дни почти не беше спала, но не можеше да понесе мисълта, че ще затвори очи. Ами ако пропусне нещо важно? Ако доведат Оли и не успеят да влязат? И го оставят навън разплакан, докато тя просто спи? Или пък ако той не се почувства добре и онези изпаднат в паника? Трябваше да остане будна, нащрек, готова на всичко, за да си върне Оли.

Една тънка стена я разделяше от причинителката на цялото това нещастие. Една стена. Наташа без съмнение се беше барикадирала в стаята си, но Ема превърна мислите си в копия и прониза стената с тях, за да ги вклини в главата на момичето.

— Как можа да сториш това на братчето си? — произнесе тя тихо, представи си спящото тяло на Наташа и насочи потока на мислите си към него. — Какво лошо ти е направило това момченце? Какво ти е сторил който и да било от нас?

Толкова се беше съсредоточила, че за малко щеше да пропусне нещо.

Какво беше това?

Шум. Наташа се беше раздвижила. Ема застина и напрегна тяло, за да чуе шумовете от съседната стая. Различи някакво боботене, може би глас; то обаче беше твърде ниско, просто неясен шум.