Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

След като му съобщи покъртителната новина, Ема понечи да си тръгне, но Том я улови за ръка и я задържа на място — може би неуместно предвид всичко, през което преминаваше бедната жена.

— Знам, че в момента изобщо не ти е до това, Ем, но можеш ли да ми кажеш още нещо? Какво ти каза той?

В собствения му глас се прокрадваше отчаяние. Открай време трудно приемаше самоубийствата, с които го сблъскваше работата. Просто не можеше да осмисли степента на безнадеждност, която издаваха. Дори и в най-мрачните моменти от живота си бе успявал да запази надеждата, че на следващия ден нещата ще станат малко по-добри.

Ема протегна ръка и я положи на бузата на Том; той се засрами — караше я да утешава него в момент, когато собственият й живот беше толкова объркан.

— Каза, че е допуснал много грешки в живота си и че най-сетне е дошъл денят за равносметка. Знаел, че решението му ще причини страдание, но самият той не виждал друг начин да прекрати съществуването си, което станало непоносимо. Много съжалявам, Том.

Повече от всичко Том копнееше да остане там с Ема и да продължи да я разпитва, но един поглед към смесицата от тревога за самия него и отчаянието и страха за детето й, изписана на лицето й, бе достатъчен, за да го върне рязко в действителността.

— Благодаря, че ми каза — промълви той, сложи ръка върху нейната и я отмести внимателно. — Новината е доста неочаквана, но ще се върнем на това, след като намерим Оли. Върви, Ем. Връщай се при Дейвид и дръж връзка с нас. Ще намерим Оли и ще го върнем вкъщи. Знам, че не е редно един полицай да дава обещания, но ще обърна земята и небето, за да върна сина ти.

Разделиха се с последна бърза прегръдка. Ема пое към дома си, а Том — в обратната посока, за да излезе от другия край на горичката няколко минути по-късно.

Вече виждаше колата си; бързата му крачка премина в плавен бяг, докато накрая не натисна дистанционния ключ за вратите и се вмъкна на шофьорското място. Чувстваше се така, сякаш е влязъл в убежището си, там, където можеше да сложи мислите си в ред.

Приведе се напред, опря чело в сгънатите си върху волана ръце и пророни:

— Защо, за бога, Джак?

Въпреки своенравното си поведение Джак имаше дяволито чувство за хумор и непрекъснато се „кодошеше с живота“, както се изразяваше самият той. Том знаеше, че въпреки успеха и безспорната си гениалност брат му има и тъмна страна; той никога не бе успял да я разбере, но открай време смяташе, че на Джак му липсваше вяра. Той наричаше Том на шега Етичния — в случаите, когато не използваше „мило братче“ — поради твърдото си убеждение, че Том е от добрите — в пълна противоположност на самия него.

С ясното съзнание, че подбудите на Джак да отнеме собствения си живот няма да му се разкрият за миг, Том се отпусна на седалката, опря тил на облегалката за главата и затвори очи.

Каквито и да са били причините, защо не е дошъл да поговори с мен?

Вече нямаше смисъл да си задава този въпрос. Никога нямаше да разбере отговора.

Той отвори очи, изправи тяло и пъхна ключа за запалване. Време беше да се върне към детето — да насочи вниманието си към живите, а не към мъртвите.

— Къде изчезна?

Дейвид я посрещна с тази реплика още при влизането й в кухнята. Стресът бе издълбал на обичайно гладкото му чело дълбоки бръчки; тя осъзна, че отсъствието й не му се е отразило добре.

— Стигнах чак до горичката. Има един дънер — сигурно децата са го извлекли на поляната вместо пейка. Поседях на него.

Дейвид я изгледа ужасено.

— Навън е тъмно. Не те ли беше страх сама в гората?

Ема затвори очи.

— Отвлякоха собствения ми син. Не мога да си представя нещо по-страшно от това. Съмнявам се нещо обичайно да ме уплаши от тук нататък — плъх, ураган или група млади вандали.

Държеше се рязко с него; не беше справедливо.

— Не биваше да излизаш. Ще си върнем Оли единствено ако правим точно каквото кажат. Затова спазвай правилата, Ема. А когато всичко приключи, може да потърсим помощ за Таша. Просто трябва да издържим.

На моменти Дейвид й напомняше щраус — заравяше глава в пясъка и си внушаваше, че всичко ще бъде наред. Това бе една от малкото черти в характера му, които я изнервяха. Не беше точно оптимизъм, а по-скоро неспособност да се изправи пред действителността и склонност да търси лесния изход.

Този път обаче нямаше да се получи. Лесен изход нямаше.

На връщане към къщата след срещата с Том тя реши да приложи на Наташа два тактически хода с цел да я обърка. Знаеше, че Дейвид ще се опита да я придума, и беше относително сигурна, че Наташа ще устои на опитите му. Онова, с което може би нямаше да се справи толкова лесно, беше добротата, усещането, че е добре дошла в дома им. После, в мига, щом отпуснеше гарда си, Ема отново щеше да намеси Оли в картинката.