Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Тя впи очи в Наташа.

— Направи ли му нещо, Наташа? Да не си го оставила някъде навън? Направи ли нещо на малкото си братче?

Наташа отклони очи и пророни тихо:

— Не бих го наранила. Не бих наранила Оли. Невредим е. Ще си го получите обратно… просто правете каквото ви кажем. Не е навън. Кълна се.

Гласът й потрепери на последната дума.

„Боже, ще се разплаче.“

Дейвид на мига се завтече към дъщеря си и понечи да я прегърне. И развали магията. Тя го блъсна встрани и лицето й отново се вкамени.

— Трябва да останеш вътре, Ема — нареди тя. — Няма да им хареса, ако излезеш.

— Жалко — отсече Ема.

Дейвид клатеше глава, сякаш я молеше да не излиза.

— Не вярвам, че синът ми е отвлечен. Мисля, че си сама, Таша. Затова отивам да проверя. Ще опитам да намеря детето си. Трябваше да го направя много по-рано.

Нещо прошумоля в храстите; Том се досети, че някой се задава по покритата с шума пътека. Горичката беше малка — всъщност просто групичка от няколко дървета — но все пак осигуряваше някакво прикритие откъм пътя. Беки обаче имаше право. Времето беше ужасно. Той духна в шепи и съжали, че не си е взел ръкавици.

Покри фенерчето почти плътно с пръсти, насочи приглушения му лъч към пътеката и не след дълго тя се появи.

Искаше му се да каже, че почти не се е променила — а и преди седмица първите му думи навярно щяха да бъдат именно тези — но днес не беше така. Лицето й беше съвсем безцветно, с изключение на синкавите петна под очите, а опънатата в опашка коса й придаваше сковано, изсечено изражение, което поглъщаше меките черти от спомените му.

Тя се втурна към него, той я прегърна и я притисна до себе си. Ръцете й се сключиха зад гърба му като стоманени щипци, сякаш ако го стиснеше достатъчно силно, щеше да облекчи болката си. Мъката след загубата на Джак не му беше позволила да осъзнае колко му бе липсвала Ема. Тя му беше помогнала да се сближи с брат си; никога нямаше да може да й се отблагодари напълно за това.

— Искрено съжалявам, Ема. Сигурно преживяваш същински ад, но ще направим всичко по силите си, за да върнем Оли — пророни той до ухото й.

Ема го оттласна леко от себе си и погледна с тревога през рамо към мрака отвъд светлината на фенера.

— Мислиш ли, че може да са ме проследили?

— Не. Огледахме много щателно наоколо. Никой не наблюдава къщата. А и да имаше някого, щяха да следят изходите на тесните пътища, които минават покрай къщата. В момента Беки е при Дейвид и Наташа; ще им съобщи някакви измислени новини около момчето във влака, за да ги задържи в къщата, а ако нещо се обърка, ще се обади. Не се притеснявай.

Ема облещи очи.

— Беки знае? Ами ако имат доносник в полицията?

Том улови полека ръцете й и се взря в тревожните й очи.

— Всичко е наред. Имаме си процедура. Почти всички отвличания започват с предупреждението „Не намесвайте полицията“, но ние знаем как точно да подходим. В момента само четирима души са в течение — аз, моята началничка, Беки и човекът, който дойде да провери за подслушвателни устройства по-рано. Ще съберем екип, но преди да разберем с какво точно си имаме работа, няма да разгласяваме случая и ще информираме само когото трябва.

Ема кимна и отново се отпусна на широкия гръден кош на Том, като обви ръце около тялото му. Потреперваше леко; Том не можа да прецени дали се дължеше на студа или на страха, но я стисна в прегръдките си с желанието да й предаде част от своите сили.

Тя отново се отдели от него, очевидно неспособна да стои на едно място. Студът прониза гърдите му на мястото, на което се беше облегнала, затова той се уви по-плътно в палтото си.

— Разкажи ми всичко, което стана.

— Повечето сигурно вече ти е известно. Предполагам, че си уведомен за появата на Наташа? От самото си пристигане се държи изключително дръпнато. Отказа да ни каже къде е живяла, как се е върнала, дали някой й е навредил. Очевидно вини Дейвид, че не е бил с тях в онази нощ. Имам чувството, че иска да му причини страдание — сякаш не се наказва достатъчно и сам.

— Загатвала ли е изобщо какво става?

Ема поклати глава.

— Казва, че трябва да направим нещо и скоро ще ни съобщят какво точно. А после щели да ни върнат Оли.

Тя изхлипа между думите.

— Тя е просто дете, Том. Как е възможно това?

Сърце не му даваше да й разкрие с колко много млади престъпници му се налагаше да се сблъсква непрекъснато — повечето не по-безвредни от възрастните си събратя. Така или иначе, тя не очакваше отговор. Имаше нужда да говори, да потърси някакво облекчение, като сподели страховете си.