Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Дейвид й се моли. Не иска да крещи и да вика, защото смята, че е страдала. Обаче ми се струва, че аз успях да я докосна. Оли просто я обожава; тя се опита да не го допуска до себе си, но той е чудесно дете и няколко пъти забелязах, че лицето й омеква, докато той се опитваше да привлече вниманието й. Дано това да я пречупи… бога ми, все трябва да има някакъв начин.

Том кимна.

— Слушай, Ема, нямаме представа как ще се развият следващите няколко часа или дни, но според мен трябва да отведем всички ви на безопасно място и да преговаряме за завръщането на Оли невредим.

Ема го стисна за ръката.

— Не, Том. Не! Знам, че като ти казах, наруших правилата им, осъзнавам и какъв риск поемам с това. Но трябва да ги заблудим, че изпълняваме точно указанията им. Така иска да постъпим Дейвид — да се съгласяваме с всичко и просто да приключим с това.

— Добре, но не бива да забравяш, че къщата се подслушва — кухнята, дневната и спалнята ви, така че ако в даден момент решиш да споделиш с Дейвид, че си се свързала с мен, постарай се никой да не те чуе.

Тя кимна и пусна ръката му.

— А как мислите да върнете Оли? Все още не са поискали пари. Колко време мислят да чакат?

Едва ли сега беше подходящият момент да й съобщи, че похитителите вероятно няма да поискат пари. Само щеше да я уплаши още повече.

— Имаме някои предположения и се каним да ги проверим — изключително внимателно. Само че в случая не говорим за банда случайни похитители, така че трябва да проявим предпазливост. Опитваме се да издирим момчето, което Наташа е разпознала във влака. Ако е част от същата банда, може да ни доведе до нещо.

— С какво мога да помогна аз? Да се опитам ли да събера някакви пари?

— Не мисли за парите. Остави това на мен. Забрави за тях и се съсредоточи върху това да изкопчиш нещо от Наташа, каквото и да било. И най-малкото парченце информация, което успееш да измъкнеш, може да се окаже полезно. Казвай ми всичко — независимо колко банално ти звучи. Междувременно давай вид, че спазваш нарежданията им.

Том я хвана за раменете и се взря в мокрото й от сълзи лице.

— Справяш се чудесно, Ема. Продължавай да предизвикваш съвестта на Наташа. Може и да постигнеш пробив.

Тя кимна, наведе се напред за една последна прегръдка и прошепна „Благодаря“ в ухото му. После се обърна, за да си тръгне, но се преви напред, сякаш болката, която разкъсваше тялото й, й пречеше да стои изправена.

— Ема — обади се Том нежно. — Много съжалявам за начина, по който се отнесе Джак с теб. Така и не успях да разбера решението му и все се надявах, че ще имам време да го принудя да ми обясни станалото. Не очаквах проклетият глупак да умре по този начин. Ти знаеш ли причината изобщо?

Ема изправи тяло, но не се обърна.

— За раздялата му с мен или за смъртта му?

Том повдигна вежди. Какво имаше предвид — за смъртта му? Без да дочака отговора му, тя се обърна частично към него, като избягваше погледа му.

— Знаеш ли, че ме заряза по имейл? Каза ли ти го? Не… обзалагам се, че не е. Ако си спомняш, бяхме наели една къща в Хърватия за година. Джак се беше прибрал в Англия, за да поработи над един от проектите, които поемаше частно, след като продаде бизнеса си. Именно тогава се запознал с Мелиса — жената, заради която ме изостави. И така — едно кратко писмо и… сбогом.

— По дяволите. Що за наглост! Не очаквах да постъпи така. Двамата изглеждахте много близки.

— Така беше. Имаше проблеми — появяват се при всяка двойка след десетата година. Само че всичко можеше да се разреши с малко компромиси и от двете страни. Изобщо не очаквах подобно нещо.

— Чухте ли се след това?

— О, да.

Ема вдигна глава и зарея поглед отвъд него, сякаш някъде в далечината съзираше нещо, видно само за нея.

— Чухме се още веднъж — в деня преди смъртта му. И сякаш го загубих два пъти.

Този път тя замълча по-дълго и Том някак предусети, че от следващите й думи ще го заболи. Тя завъртя глава, докато погледите им не се срещнаха.

— Том… Причината да не мога да понеса срещата с теб от тогава насам… причината да те избягвам толкова време беше, че нямаше как да се видим, без да ти кажа. Сега обаче мисля, че съм длъжна да го направя. Джак ми писа в деня преди смъртта си, за да се сбогува с мен. Съжалявам, но истината е, че смъртта му не е била инцидент. Била е самоубийство.

Пътят сякаш нямаше край, докато Том крачеше бързо, навел глава, обратно към мястото, където бе оставил колата си. На открито се чувстваше уязвим, неспособен да овладее мислите си, а трябваше да осмисли всичко, което бе научил от Ема. Ясно му беше, че е нужно да насочи вниманието си към изчезналото бебе, но сключи споразумение сам със себе си. Няколко минути — само няколко — за да се опита да свикне с новините и да свърже всичко, което някога беше предполагал за смъртта на Джак, с истината.