Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Така… — поде тя. — Никой от нас не е хапвал нищичко от сутринта. Каквото и да предстои, безсмислено е да припадаме от глад, така че, щете-нещете, време е да се нахраним.

Тя извади от фризера пастата болонезе отпреди няколко дни и я сложи да се размразява в микровълновата печка. Целеше да накара доведената си дъщеря да усети уюта на живота в тази къща, да се почувства истински у дома си. След това решителността й да разбие всичко на парчета може би щеше да се разклати.

Дейвид безмълвно се зае да реди масата. Ема забеляза, че посяга към виното.

— Извинявай, скъпи, но не мисля, че идеята е добра. Ако се наложи да идеш някъде с колата тази вечер и те спре полиция?

По лицето му пробяга сянка от раздразнение.

— Ще бъде утре — подхвърли Наташа.

Първото парче информация, което бе благоволила да сподели.

— Какво ще бъде утре, Таша? — попита Дейвид с нехаен тон, сякаш водеше непринуден разговор.

Дъщеря му обаче просто цъкна с език и повдигна вежди.

Дейвид и Ема се спогледаха и продължиха с подготовката. Вечеряха в пълна тишина, като и тримата побутваха вяло храната в чиниите си. Тактиката й излезе пълен провал, а при мисълта за храна на нея всъщност взе да й се гади. Все пак реши да опита още нещо.

В края на масата стоеше лаптопът й. Тя го придърпа към себе си, като се постара екранът да бъде видим за всички, после натисна интервала и го пусна. Кликна с мишката една иконка на екрана и внезапно Оли превзе кухнята — смееше се, пълзеше… Ема бе заснела клипа с телефона си. Знаеше какво предстои и преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й. Не биваше да се разплаква — щеше да развали момента.

В кадър се появиха първо обувки, после краката на някого, който седеше на кожения диван в дъното на кухнята. Ема беше отдръпнала камерата, за да разкрие, че Оли се е хванал за дънките на Наташа, за да се изправи. „Таса, Таса“, викна той с лъчезарна усмивка, щом лицето му застана почти до нейното. Ема бе успяла да запечата секундата, в която Наташа си позволи да му се усмихне, преди да върне обичайното презрение на лицето си.

Тримата се взираха в екрана като омагьосани, но накрая Наташа се пресегна и хлопна лаптопа.

— Няма да се получи, да знаеш. Не съм глупава. Да не мислиш, че съм някое наивно дете, което слуша, за да не направи беля и да не го накажат?

Тя се изсмя студено.

— На мястото, от което идвам, страховете ни са, че ще ни хвърлят в Ямата и ще ни оставят да гладуваме, докато не приемем да извършим всичко — абсолютно всичко — за парче хляб. Или по-лошото — страхът, че някой от големите, които са наистина гадни копелета, ще се заеме с нас. Знаете ли как ги наричат? Не… ясно ми е, че не знаете. Наричат ги „биячите“. Така че две лъжици кайма и мила семейна картинка няма да свършат особена работа.

Ема бе залепила очи върху Наташа, погълната от ясната картина на живота й в последните шест години, изникнала в ума й. Внезапно и последната й надежда се изпари.

Един поглед към крачещия към нея Том беше достатъчен на Беки, за да разбере, че се е случило нещо. Както би казала майка й, Том имаше открито лице: големи сини очи с прям поглед и спокойно, уверено излъчване. Не и тази вечер обаче. Лицето му изглеждаше по-тясно, очите бяха леко унили, а между веждите му се бе загнездила тънка бръчка. Кожата му изглеждаше посивяла, а склонната към усмивки уста беше замръзнала в права линия, сякаш той стискаше зъби. Определението, което й хрумна, беше „окаян“.

Хубавец беше, проклетникът; за това спор нямаше. Беше висок над метър и осемдесет, с широки плещи и мощен гръден кош. От него обикновено струеше непринуденост, която вдъхваше на околните чувство за уют и безопасност. И все пак не беше безобиден. Беки неведнъж го беше виждала на ръба със заподозрените — особено когато жертвите бяха деца. Случваше се да изпадне и в сърдито, грубо настроение. Всичко това обаче единствено го правеше по-вълнуващ, поне според нея. Не че имаше смисъл да мисли в тази посока. В крайна сметка, той си имаше Лио — която при това специализираше психология. Не само красива, а и умна — така изглеждаше.

— Чаша чай? — предложи тя, за да заглуши необяснимата неприязън към жената, която така и не бе срещала.

Том сякаш не чу въпроса й — изгледа я разсеяно и влезе в кабинета си. Тя прие това за „да“ и се запъти към кухнята.

— Е, как мина с Ема? — попита пет минути по-късно и тропна чашата чай на бюрото му.

— Няма много за казване всъщност — отвърна той отсечено и се втренчи в напитката пред себе си.