Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Аз останах с Дейвид и с Наташа, както ми нареди — подхвърли тя с надеждата, че дърдоренето й ще му даде време да прогони мислите, които очевидно го тревожеха. — Разбира се, трябваше да внимавам заради подслушвателните устройства, затова избрах въпроси за мястото, на което е живяла — ясно ми беше, че няма да ми каже нищо. Излезе от кухнята, но аз я последвах и я сгащих в коридора, където не можеха да ни чуят. Казах, че имам новини, и искам да я разпитам за няколко имена. Снизходителното й държание сякаш казваше: „Какво, мислиш, че ще ти кажа ли?“, но реакцията й е без значение, тъй като имената бяха измислени. И все пак ми се стори, че долових нещо при споменаването на Рик, или Ричард Харви. Не съм сигурна дали го предизвика малкото или фамилното име, но ако трябва да избирам, бих заложила на името „Рик“. Исках просто да я провокирам, така че това беше неочакван бонус.

Беки замълча. Том не беше отлепил очи от нея, но погледът му беше отнесен, разсеян.

— Добре. Чудесна работа, Беки.

Той затвори очи за секунда и тя забеляза раменете му да се повдигат и отпускат, като че се опитваше да се окопити.

— Ако трябва да бъдем честни, нямаме нищичко, за да продължим — обяви той. — Какво изобщо знаем?

И така се заеха да прегледат в детайли цялата информация за хората, които първо бяха отвлекли Наташа, после я бяха върнали, а накрая бяха похитили Оли. Не разполагаха почти с нищо.

Телефонът в джоба на Том изписука. Той го извади, прочете написаното на екрана, после внезапно се приведе напред и за пръв път, откакто бе седнал, изправи тяло в стола.

Вдигна очи от телефона и я погледна многозначително. Пулсът й се ускори: изражението му издаваше всичко.

— Съобщение от Ема. Започва се. Каквото и да искат, какъвто и да е планът, според Наташа ще се случи утре — обяви той.

Том отново бе останал сам в кабинета си. Безсилието му караше кръвта във вените му да кипне. Вече бе събрал малкия екип, който щеше да работи по отвличането. Беше им дал указания и те проверяваха всички възможности, за които се сетят, и въпреки това имаше усещането, че действат напълно слепешката.

Личният му телефон звънна.

— Том Дъглас — вдигна той.

— Здравей, Том, обажда се Лио.

Той издиша бавно. Бе пропуснал да я предупреди, че тази вечер ще закъснее — ако изобщо се прибере. Даде си сметка, че няма представа каква би била реакцията й в редките случаи, в които му се наложеше да стане потаен.

— По дяволите. Извинявай, Лио… Ама че задръстен глупак съм. Слушай, ще ти се обадя след малко. Извинявай… в момента не мога да говоря по този телефон. Дай ми две минути.

И затвори. Това беше номерът, който щеше да набере Ема, ако й потрябва; ако това се случеше, не можеше да рискува да даде заето заради разговора му с Лио.

Той набра делово номера й от служебния телефон.

— Извинявай — обясни. — Другият ми телефон трябва да бъде свободен.

— Нещо с Люси? — попита тя с тревога в гласа.

Двете с Люси се бяха срещали няколко пъти; разбираха се все по-добре. В началото дъщеря му поддържаше известна дистанция, но Лио прояви разбиране за възможните причини.

— Не, не се тревожи. По работа е, но не мога да ти кажа повече. Съжалявам.

Замълчаха за кратко — сякаш за миг тя се усъмни в казаното от него. Това неочаквано го подразни, макар че следващите й думи не издадоха нищо такова.

— Интересува ме само дали да изпробвам ограничените си умения и да опитам да приготвя нещо за вечеря — обясни тя.

Кулинарните й умения бяха почти катастрофални, но Том реши да не прекалява.

— Би било прекрасно да ми сготвиш нещо, но има сериозна вероятност тази вечер изобщо да не стигна до вкъщи. А и да стигна, ще бъде доста след полунощ.

— Какво става? Мислех, че текущите ти случаи са под контрол?

— Ха… За съжаление престъпността в Манчестър е неуморна. Изключено е човек да разчисти случаите си, съвсем сериозно. Тъкмо решаваш, че си овладял положението, и ще се намери някой гад, който да извърши нещо лошо. В случая обаче положението е друго. Трябва да остана и да се погрижа за него. Извинявай — повтори той.

— Само че няма да ми кажеш за какво става дума?

— Не мога.

— Е, добре. И без това имам доста за четене. Въпросът е тук ли да остана — у вас съм, или да се прибера вкъщи?

— Да кажем така: надявам се и се моля, че ако изобщо се прибера — подчертай дебело думата „ако“ — ще заваря топлото ти голо тяло в леглото. Как ти звучи?

От другата страна долетя тихичък смях. „Така е по-добре“, помисли си той.