Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Да, определено беше глас. Внезапно Ема долови една дума, по-силна от останалите, произнесена с подчертано отчаяние. „Защо?“ Не последва нищо повече. Само шумът на вятъра в листата на джела пред прозореца.

Ема се надигна от стола и се прокрадна към вратата. Въпреки че Оли го нямаше, по навик я беше оставила открехната. Ако я затвореше, сякаш затвърждаваше онова, което знаеше отлично: Оли го нямаше. Решението й обаче се оказа ценно — вероятно щеше да чуе по-добре. Тя седна на пода до отворената врата, придърпа колене към гърдите си и ги обви с ръце.

Шепотът беше секнал. За няколко мига се възцари тишина, след което Ема различи нов звук — Наташа бавно и предпазливо отваряше чекмедже.

Какво ставаше?

Тя по-скоро усещаше, отколкото чуваше раздвижването в съседната стая; звуците бяха толкова неуловими, че ако не беше напрегнала слух до краен предел, нямаше да ги чуе. Следващият звук обаче беше непогрешим. Вратата на стаята на Наташа се отвори.

Ема бързо се измести от прага към полумрака вътре. Наташа излезе на пръсти от своята стая и тихо се плъзна надолу по стълбите.

Ема чакаше зад вратата на стаята на Оли, наострила уши за шумовете в къщата. Беше убедена, че преди да си легнат, Дейвид не беше включил алармената инсталация. Тя го беше помолила да не го прави — в случай че някой опита да влезе, за да върне Оли вкъщи.

Бяха й нужни само две секунди, за да вземе решение. Ако Наташа възнамеряваше да ходи някъде, щеше да я проследи. Възможно беше Том да се е заблудил — някой може и да наблюдаваше къщата, но в момента това не я интересуваше. Трябваше да узнае какво е намислила Наташа.

Къде беше тръгнала, за бога? Ема чу как задната врата се отваря, после се затвори тихо. Моля те, Наташа, не вземай ключа; не заключвай отвън, помоли се тя.

С един поглед към тъмносиньото долнище на пижамата, което носеше, си каза, че ще трябва да се задоволи с него, шмугна се в спалнята, грабна черния пуловер от мястото, на което го беше метнала по-рано, и се спусна по стълбите, без да заглушава стъпките си. Дейвид нямаше да се събуди. Явно се беше научил да спи при всякакви условия — включително и в редките нощи, когато Оли беше неразположен — а Наташа вече беше навън. Ема се надяваше да успее да я настигне.

Тя спря, за да нахлузи чифт мокасини с гумени подметки, които нямаше да се чуват на асфалта, отвори тихо задната врата и се измъкна навън, като затвори след себе си. Студът хапеше жестоко, но тя едва го усети.

Стъпи на тревата покрай чакълестата алея, изтича до портата и се огледа в двете посоки. Луната не грееше особено ярко, но все пак успя да различи движещ се силует вляво. Беше се насочил към същата горичка, в която се срещнаха с Том по-рано. Ако тръгнеше направо след него, щеше да се вижда ясно. Мисълта й запрепуска. От другата страна на пътя имаше стръмна дига с трева и жив плет. Трябваше да иде там — Наташа надали щеше да гледа в плета, ако се обърне да провери дали някой не я следи. Тя изчака няколко секунди, стрелна се трескаво през пътя и нагоре по дигата, след което застина за миг-два.

Наташа забави крачка и погледна през лявото си рамо точно към мястото, на което Ема стоеше допреди няколко секунди. Ема затаи дъх. Момичето се обърна и продължи напред; Ема я следваше, прокрадвайки се покрай живия плет, свела ниско глава. Наташа зави по първата пътечка към гората.

Ема я изчака няколко секунди, за да се отдалечи от пътя. Щом реши, че вече няма опасност, тя претича обратно през тясната ивица черен асфалт към началото на пътеката.

В горичката цареше абсолютна тишина. Нямаше вятър, а градът беше твърде далеч, за да се чува трафик. Ема чу собственото си дишане — учестено, накъсано от страха. Ясното небе се осветяваше единствено от тънкия сърп на луната; листата, нападали по пътеката през есента, бяха сковани от скреж и със сигурност щяха да захрущят под краката й. Липсата на шум, който да скрие движението й в нощта, я принуди да замръзне на място.

Ема допускаше, че Наташа се е насочила към малката полянка, където самата тя се беше видяла с Том, затова рискува и реши да заобиколи горичката, минавайки по полето, където меката трева щеше да заглуши стъпките й, с надеждата да види и да чуе всичко зад прикритието на редките дървета.

Привела тяло, тя излезе на полето, като не се отделяше от края на дърветата. Стъпките на Наташа хрущяха по пътеката. Ема спря — звукът се усили. Момичето вървеше към нея. Внезапно тя се появи пред очите й, на не повече от десет метра; спря на място и се огледа. Ема се приведе още по-ниско и сведе глава, за да скрие бялото си лице от лунната светлина.