Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Не сме близки. Навремето се познавахме, поради което и успя да се свърже с мен. Единствената ми цел в момента е да направя всичко по силите си, за да върна едно момченце при майка му. Нали си наясно с това, Беки?

— Разбрано — кимна Беки. — Но ако се наложи да кажеш същото пред някой друг, ще трябва доста да поработиш над убедителността си.

Дори в удобния фотьойл в стаята на Оли Ема не успя да се успокои. Тя извади телефона измежду гънките на одеялото, което държеше; беше подходящо скривалище в случай че някой все пак реши да влезе при нея. На екрана нямаше нищо. Утеши се, че от последната й проверка бяха изминали само около десет секунди.

Вторачи се в празното креватче на сина си. По това време щеше да е приготвила шишето му, той щеше да е притиснал топлото си телце, вперил големите си очи в нея, в плен на първите прояви на сънливост. Кой ли го гледаше? Нямаше откъде да знаят, че ненавижда ябълки, но обича круши, нали? Дали не му беше студено? Дейвид беше ли му сложил палтенцето, преди Таша да го изведе?

Ръката й механично вадеше телефона изпод одеялото на всеки няколко секунди, после го прибираше. Ето, пак се появи… но този път екранът светна. Сърцето на Ема подскочи в гърдите й.

На около осемстотин метра от къщата по пътя към Уилоу Фарм има малка горичка. Излез от къщи и ела там, когато успееш. Препоръчвам фенер. Ще изчакам колкото е нужно. Къщата се подслушва. Внимавай с приказките. Том.

Слава богу.

И слава богу, че беше проявила на пръв поглед нелепата предпазливост да говори с Том от банята.

Как обаче да се измъкне от къщата? Ясно й беше, че Наташа ще се намеси, най-вероятно Дейвид също. Трябваше да прояви истинска твърдост. Мисълта, че някой слуша всяка нейна дума, всеки дъх, я ужаси. Дори да убедеше съпруга си и доведената си дъщеря, щяха ли да повярват онези, които слушат? Но трябваше да го направи — за Оли. Трябваше да намери начин.

Ема изключи телефона и го зарови на дъното на кутията за играчки на Оли, като избягваше да се заглежда в любимите му сред тях.

Подпря се на страничната преграда на креватчето, изправи се и си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Хайде. Време е за действие.

Слезе целеустремено долу и свали палтото от закачалката в гардероба.

Решителността й отслабна, щом отвори вратата на кухнята. Дейвид стоеше на колене до стола на Наташа.

— Наташа, моля те, миличка. Кажи ни къде е Оли. Обещавам ти, че няма да пострадаш. Обичам те, Таша… винаги съм те обичал. Веднъж изгубих малкото си момиченце и сякаш някой ми изтръгна сърцето. Моля те, не позволявай отново да те загубя заедно с Оли. Моля те, миличка.

За миг Ема съзря нещо на лицето на Наташа… Следа от колебание — само за миг. Тя се изкуши да иде при Дейвид и да се включи в молбите, но знаеше, че няма да постигнат успех. Наташа не я броеше за нищо, така че можеше да избере единствено ролята на лошото ченге.

— Губиш си времето, Дейвид. Тя е малка безсърдечна овца.

Приближи се до масата и се наведе напред, сложи ръце върху гладката повърхност и навря лицето си в това на Наташа.

— Малкото ти братче те обожава, много добре го знаеш. Викаше името ти непрекъснато. „Ей, ей, Таса.“ Помниш ли? Хващаше те с малките си ръчички за крака и те целуваше, преди да си легне. Със сладките си бебешки целувки. Щеше да те обикне, ако му беше позволила… а ти му се отплащаш с това. Как според теб се чувства в момента, с човек, който не го познава? Когато няма кой да го прегърне и да се засмее на номерата му? Ако заплаче обаче, няма да е само за мама и за татко, нали се сещаш? Не, вече не. Ще плаче и за теб, „Таса“ — за човека, който го предаде. И ти ще му липсваш.

Ема зърна бегло отражение на собствените си чувства в очите на Наташа и се поколеба — трябваше ли да продължи с натиска, или да й остави време за размисъл? Том обаче я чакаше. Щеше да продължи с Наташа по-късно.

— Излизам — обяви тя и пъхна ръце в ръкавите на палтото.

Два чифта очи се стрелнаха изненадано към нея. Наташа скочи на крака и пъргаво прокара ръце по тялото й.

„Да я вземат мътните, претърсва ме. При това знае как.“

Слава богу, че остави телефона горе. Сърцето й заблъска диво при мисълта до какви беди щеше да доведе това.

— Не излизай — рече Дейвид.

Все още на колене, той имаше окаян вид.

— Имаме нужда от теб, Ем. Трябва да поговорим за това.

— Не, Дейвид. Тя отказва да ни изслуша. В душата й няма чувства. Освен това откъде да знаем, че говори истината? Откъде да знаем, че някой действително е отвлякъл Оли? Откъде да знаем, че не му е сторила нещо, когато го е извела на разходка, и че всичко това не е някаква измислица, за да ни отвлече вниманието? Излизам да го потърся.