Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Без да отваря очи, тя спусна ръка, обви я около него, придърпа го към себе си и се претърколи настрани, като обви крак около бедрото му.

— Здравей — измърка, прокара леко пръсти по гърба му и спря на хълбока му.

В ума му не остана нищо друго освен нея. Той я разсъни бавно, като й даде време да се завърне от мястото, на което я бяха отвели сънищата. Отметна внимателно косата от лицето й и отново я целуна, после зарови лице в шията й и се спря на ключицата. Тя обожаваше да я докосва там и простена тихичко в ухото му.

Постепенно стонът смени тона си. Той усети, че раменете й се вдървиха, и долови звука от вибриращия върху скрина мобилен телефон.

— По дяволите — изруга. — Съжалявам, Лио, трябва да вдигна.

Погледът й го изгаряше, докато стигна до скрина. Чу отегчената й въздишка.

— Върни се в леглото, Том. Не ме оставяй точно сега.

Той не можеше да избира. Телефонът обаче не беше звъннал. Беше получил съобщение.

Таша е живяла с човек на име Рори. Кара голям мотор, не „Харли“. Нарича я Шели. Оли не е у него. Със сигурност ще действат утре, тоест вече днес. Наташа го пита за мъртвото момиче, пита дали е Изи. Не знам друго. Ема.

Том се обърна към Лио, вдигнал длани пред себе си в знак на безизходица.

— Кой е? — попита тя.

Той поклати глава.

— Съжалявам, не мога да ти кажа. Трябва да тръгвам.

Тя се смръщи за не повече от секунда-две.

— Тръгвай — каза, — преди да скоча от леглото и да те докопам.

— Съжалявам — повтори Том, взе си някакви дрехи и се насочи към вратата.

— И престани с тези извинения — изпрати го Лио.

Той затвори тихо вратата и вдигна телефона.

— Беки? Извинявай, че по това време. В моя кабинет след половин час, моля. Събери и останалите от екипа, ако можеш. Трябва да действаме бързо.

Ръбът на леглото хлътна. Ема постепенно осъзна, че между дръпнатите завеси нахлува слънчева светлина. С отстъпването на утринния унес по вените й плъзна ужасът от предишния ден. Тя се изправи рязко в леглото и се сгърчи от болка… изминалите часове не я бяха притъпили.

Оли… Липсваш ми, миличък.

Дейвид беше седнал на ръба на леглото. На нощната масичка имаше чаша чай. Петната по повърхността му издаваха, че е изстинал.

— Все пак си успяла да заспиш — рече Дейвид.

Така беше. Не беше за вярване, че след всичко случило се действително беше успяла да заспи. Явно мисълта, че Оли няма да се завърне веднага в дома им, бе прогонила за малко бремето на очакването, колкото да потъне в неспокоен сън за няколко часа. Сега обаче синът й отново превзе сърцето и ума й.

Оли . Цялото й тяло жадуваше допира на нежната му кожа, звука от виковете и смеха му, топлото млечно ухание, след като изпиеше последната си бутилка мляко за деня. Нима беше възможно болка, която не е причинена от физически удар, да е толкова остра? Нима беше възможно емоционалното страдание да прерасне в подобна празна агония? Сякаш можеше да го докосне с ръка, но знаеше, че нищо не е в състояние да го облекчи.

Нямаше нужда да описва това на Дейвид. Осъзнаваше, че той вероятно изпитва същото, дори много повече.

— Не исках да спя толкова до късно, но будувах до четири. Вероятно изтощението си е казало думата. Как си?

— Доста зле, както си и ти, предполагам. Явно съм се събудил, когато ти си заспала. Събудиха ме краката ти. Бяха като ледени буци — сигурно си ги подала от завивките. След това обаче не можах да заспя повече. Реших, че ако се въртя в леглото, може да те събудя, затова слязох долу.

Ема си спомни в какво състояние си беше легнала. Все още трепереше — тялото й реагираше не само на студа, а и на зловещото предупреждение на Наташа. Отчаяно се нуждаеше да сподели с Дейвид — за случилото се, за онова, което научи, за това, че се бе промъкнала в стаята на Оли, за да изпрати съобщение на Том преди лягане, но внезапно си спомни предупреждението на Том. В спалнята им имаше микрофон и някой някъде щеше да чуе всичко, което каже.

Тя отметна завивките.

— Ще си взема вана… Имам нужда да си проясня ума. Ела да си поговорим?

— Отивам да ти направя нова чаша чай. Ще ти я донеса вътре.

Той се наведе към нея. Двамата обвиха ръце един около друг и се притиснаха плътно. Частица от болката напусна тялото на Ема, но в мига, в който се разделиха, се завърна.

Водата във ваната беше непоносимо гореща, но Ема приветства паренето по кожата си. Сети се за онези дълбоко религиозни хора, които се подлагат на самобичуване… цял живот беше смятала това за неописуемо глупаво. Сега почти го разбираше — може би физическата болка успява да облекчи вътрешното, емоционално страдание, в което никой друг не е способен да вникне.