Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Какви са предположенията ви? — попита Том.

— В момента не можем да изкопчим нищо от нея, затова мисля, че трябва да се върнем на катастрофата.

Той кимна.

— Съгласен. Продължавай.

— Добре… Прегледах докладите няколко пъти. Изглежда Каролайн Джоузеф е насочила колата към другата половина на пътя. Няма следи от спирачки до момента, в който се е върнала от банкета обратно на пътя. Защо й е да завива към другото платно?

— Сещам се само за две причини — рече Том. — Или се е опитала да избегне нещо — например животно на пътя, или е проявила невнимание. Знаем, че някой е позвънил на мобилния й секунди преди катастрофата, тоест не е изключено да е загубила концентрация. За съжаление обаждането е от нерегистриран номер, така че не знаем с кого е говорила. Каквото и да се е случило обаче, колата в крайна сметка се е преобърнала.

Беки кимна.

— От самото начало всички приели, че Наташа е слязла от колата и е избягала, уплашена от случилото се. Мислели, че сигурно лежи мъртва в някоя канавка, паднала е в шахта, пропълзяла е в изоставена барака, нещо подобно… Позицията им била, че са претърсили абсолютно всички възможни места, само че е невъзможно дадена площ да се покрие сто процента. Сега вече знаем, че в крайна сметка не се е озовала в канавката, затова сме длъжни да приемем, че някой я е прибрал. Може някой, който е искал дете — а тя, изглежда, е била прекрасно момиченце — да я е намерил и да я е задържал за себе си. Трябвало е да я скрият — няма никакво съмнение, че са знаели коя е предвид отзвука в медиите.

— А ако е била отвлечена от мястото на злополуката? — попита Том.

Беки се облегна назад, опъна един кичур тъмна коса през лицето си и го усука около пръста си. За миг Том реши, че ще го пъхне в уста, както правеше дъщеря му Люси, когато се замислеше. Беки явно долови развеселения му поглед, защото пусна кичура и отново се приведе напред.

— Знам ли… Но ми се струва изключително малко вероятно някой, който иска дете толкова много, просто да се озове точно на този път точно в този момент. Цялата ситуация е доста необичайна. Чудя се и за още нещо — дали Наташа не е станала свидетел на нещо, което се е случило. Може някой пиян да е причинил катастрофата, да се е уплашил, че детето може да даде показания, и да е решил, че е най-добре да го вземе със себе си. Подобен план би могъл да прозвучи логично на солидно подпийнал човек.

— В момента това е напълно възможно, както и всяка друга хипотеза. Какво мислиш по въпроса защо се е завърнала точно сега?

— Може би като малка не е можела да си спомни къде живее. Може би нещо й е напомнило, върнало е спомените за дома й. Може би е хванала автостоп, макар че мястото е уединено — надали е имало кой знае какво движение.

— Или пък похитителят я е върнал — просто е престанал да я намира за привлекателна.

— Възможно е. Звучи доста правдоподобно, предвид че отхвърля семейството си. Ако беше решила да се върне сама, защо е толкова враждебна?

— Заради чувството, че мястото й не е там? За тях тя е непозната, те за нея — също. Може би не ги отхвърля. Може би се страхува, че те ще отхвърлят нея . Единственият човек, който може да ни разясни това, е Наташа. А тя не казва нищо.

Когато пристигна у дома, Том не завари колата на Лио край къщата, но си каза, че надали ще закъснее много. Втора вечер по ред не му се готвеше, затова тя прие да купи от единствената храна за вкъщи, която той обичаше. Панирани хапки риба с пържени картофи.

Около двайсет минути след като пристигна, чу външната врата да се хлопва. Пое към антрето, където Лио тъкмо сваляше палтото си.

— Проклет дъжд — измърмори тя и окачи мократа дреха на закачалката.

После се обърна, озари Том с ослепителна усмивка и вдигна пред себе си бялата торбичка, от която се надигаше пара.

Той я притисна до себе си. Едната й ръка се плъзна нагоре, покрай раменете, спря на тила и притегли устата му до нейната. Том усещаше всеки долепен до тялото му сантиметър от нея. Тъкмо реши да измести храната в долния край на списъка с приоритетите си, когато тя се отдръпна леко и го гризна нежно по долната устна.

— Първо вечерята. Хайде. Няма нищо по-гадно от изстинали, спарени пържени картофи.

Том простена.

— Безсърдечна жена си, Лио Харис.

Тя повдигна вежди и го изгледа, без да каже нищо. Той взе торбата с рибата и картофите и тръгна към кухнята.

Не е зле, помисли си, докато поглъщаше лакомо парче хрупкава панирана треска, въпреки че за него истинският й вкус си оставаше онзи от времето, когато всичко се пържеше в лой. Един от спомените от детството му. В съзнанието му изскочи образа на Джак. Рибата с картофки беше любимото му ястие, единственото, което със сигурност можеше да го изкара от стаята му.