Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Ема най-сетне я погледна в очите. Момичето поклати глава.

— Така… закуската. Искаш ли да препечеш филийките, или да помогнеш на Оли с киселото мляко? Той обича да яде сам с лъжичката, но повечето мляко остава по лицето му.

— Ей, Таса! — викна Оли, грейнал срещу Наташа, засмя се и я посочи с лъжичката.

Ема се вгледа внимателно в лицето й. Момичето се вторачи в Оли и за миг обичайно смръщените му вежди се изгладиха. После обаче сякаш се опомни, тръгна решително към кутията за хляб и пъхна две филии пълнозърнест хляб в тостера с гръб към разочарования Оли. Той явно бе харесал сестра си, въпреки че тя не му обръщаше внимание и се беше втренчила в тостера, сякаш е далеч по-интересен от всичко останало в кухнята.

Ема помогна на Оли да дояде млякото си, избърса лицето му и го пусна на пода. Той на мига запълзя пъргаво право към Наташа. Хвана я за крака и се издърпа нагоре. Всеки момент щеше да проходи.

Ема наблюдаваше внимателно. Наташа сведе очи и се усмихна за миг, след което задъвка филията си, все още с гръб към кухнята.

— Таса…

Той подръпна дънките й и вдигна очи към нея. После обви крака й с ръце и завря лице в прасеца й.

— Ауу — изгука, сякаш нея я болеше, а той я утешаваше с прегръдка.

„Изпускам ли нещо, което той вижда? — зачуди се Ема. — Дали не съм твърде строга към нея?“

Таша отново погледна надолу с изражение, което Ема не успя да разгадае. После затвори очи, поклати глава едва доловимо и върна вниманието си към филията, пренебрегвайки братчето си.

— Хайде, Оли, време е да ти сменим пелената и да те облечем — рече Ема и го вдигна от пода, без да обръща внимание на недоволното му сумтене. — Ти ще дойдеш ли, Таша? Доста се съпротивлява.

Наташа поклати леко глава, без да се обръща. Ема потисна желанието да изрече язвително: „Би ли ми отговорила, моля“, колкото да разруши поне отчасти преградата, която момичето бе издигнало, но й беше ясно, че това ще ядоса Дейвид. Не можеше да прецени нормално ли е да се дразни толкова, или ядът й се дължи на това, че момичето й е доведена дъщеря. Може би, ако беше майка на Таша, щеше да приема лошото й възпитание по друг начин.

— Щом няма да идваш, си направи още филийки. Връщаме се след десет минути.

В гласа на Ема звънтеше фалшива бодрост въпреки категоричното й убеждение, че не бива да се държи така. Трябваше да бъде естествена.

Преди да затвори вратата на излизане, забеляза, че Наташа я гледа. Беше стегнала слабото си тяло, а очите й се стрелкаха между Ема и часовника на стената. Как трябваше да тълкува това? Дали предпочиташе Дейвид да се върне у дома? Или изчисляваше още колко време ще останат сами? По гръбнака на Ема пробяга ледена тръпка.

— Мама се държи нелепо — прошепна тя на Оли и го изнесе от кухнята.

Наташа стоеше в кухнята, заслушана в тихите стъпки на Ема нагоре по стълбите. Чуваше и тихата песничка, която пееше на Оли, както и окуражителните му викове.

Не беше пропуснала погледа, с който Ема се раздели с нея, преди да излезе. Надяваше се, че изражението й не е било прекалено издайническо.

Тя погледна през прозореца. Нещата се бяха развили по-добре от очакваното. Беше ли станало време вече?

Наташа се притесняваше. Преди й изглеждаше толкова просто, сега обаче внезапно всичко се бе променило. Вече й се струваше огромно, сякаш някакъв могъщ камион се носи към нея, а тя не може да се дръпне от пътя му.

Преди изпитваше пълна увереност, сигурност, че ще се справи. Но сега?

После си спомни причината: защо беше решила, че ще бъде лесно; защо това беше правилната постъпка. Замисли се и за алтернативата. Нервите й се поуспокоиха.

Тя отново погледна часовника.

Таша знаеше, че за пелената на Оли Ема се нуждае едва от няколко минути, но той току-що беше закусил и все още беше по пижама, така че ги чакаше битката с обличането. Освен това подозираше, че Ема ще се забави възможно най-много, за да не й се налага да прекарва твърде много време тук долу. С нея.

Което беше добре, нали? Далеч по-добре беше Ема да я ненавижда.

Време ли беше?

Тя отиде на пръсти до вратата и лекичко я открехна. Отгоре долитаха възмутените викове на Оли, както и нежният смях на Ема. Незнайно защо, Наташа бе убедена, че тя гъделичка сина си по коремчето.

Затвори вратата тихо и погледна часовника за последен път.

Изпъна ръце до тялото си и стисна юмруци.

— Ще се справиш — пророни. — Ще се справиш!

След като апелът за информация за младото момиче, чието тяло бяха открили в гората, бе излъчен в ефир, Беки и екипът й бяха залени от вълна обаждания. Хора, които твърдяха, че не били виждали еди-кое си познато момиче от няколко дни. Въпреки че бяха огласили подробности за възрастта, етническата принадлежност и цвета на косата, щом проучеха сигналите, почти винаги се оказваше, че въпросното дете е чернокожо или седемнайсетгодишно… в един случай дори ставаше дума за момче. За съжаление, ако детето наистина беше изчезнало, бяха задължени да го проверят — не за да помогнат на своя случай, а защото самото то може би беше в опасност. Неизбежно огромното мнозинство от сигналите се превръщаше в гонитба с вятъра.