Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— С кого говореше, Наташа? — попита тя, като се постара да звучи възможно най-равно.

— Какво? — тросна се Наташа грубо, като отбягваше погледа й. — Май ти се причува.

Ема остави Оли в количката и се насочи към нея с намерението да я подмине и да провери лично. Наташа обаче се облегна на портата и опря нехайно лакти отгоре й.

— Дръпни се — нареди Ема.

Наташа стисна здраво уста и поклати глава.

— Дръпни се , Наташа! — повтори Ема.

Момичето я изгледа предизвикателно.

Ема избута Оли встрани така, че да го вижда, и се затича по пътеката пред къщата, по алеята, през портата, без да изпуска сина си от очи. Изскочи на улицата, но тя беше празна. Нямаше никого.

Зад нея се разнесе безрадостен смях.

— Хайде, Оли — каза Наташа, хвана количката и я обърна към къщата. — Да се прибираме.

— Остави го! — разкрещя се Ема. — Не го докосвай!

На мига се закова на място. Откъде беше дошло това? Не знаеше, а и не я интересуваше. Просто внезапно установи, че не иска да оставя Наташа насаме със сина си.

— Защо си я оставила без надзор? Знаеш колко уязвима е в момента. Как изобщо ти хрумна?

Дейвид кръстосваше кухнята и непрекъснато опъваше косата си назад от челото с една ръка.

— За бога, Дейвид, тя е на тринайсет! Не е малко детенце, което може да изскочи на оживеното шосе, а и мислех, че последното, което би искала, е да се държим с нея като със затворник. Не знаем как са се отнасяли с нея в миналото, но ми се струва, че подобно отношение не би допринесло за опитите ни да я приемем в семейството.

— „Опитите ни да я приемем“… Какво искаш да кажеш с това? Тя винаги е била в семейството.

Той спря да крачи, впил гневно очи в Ема. Тя се наруга наум.

— Извинявай. Лошо се изразих. Разбира се, че е част от семейството. Имах предвид, ако искаме тя самата да се приеме за част от семейството.

— Ами може би ще е от полза, ако престанеш да се отнасяш с нея като с непознат — изръси сприхаво той.

Ема понечи да подхване реч в своя защита, но внезапно ожесточението й се изпари. Неоправданото неприятно отношение на Дейвид беше факт, но не й се мислеше как се чувства той в момента. А и честно казано, не можеше да отрече неприязънта си към доведената си дъщеря — макар и краткотрайна.

С две крачки тя се озова до Дейвид и протегна ръка към неговата.

— Да престанем с това. И да говорим по-тихо. Оли спи — добави и погледна сина си. — Виковете ни много го разстроиха. След като ти се обадих, беше нужен близо час, за да се успокои.

Според нея дори в съня си Оли изглеждаше на ръба да се разплаче. Непрестанно мяташе глава наляво-надясно, а бузите му пламтяха. Трябваше да успокои нещата — заради него, ако не за друго.

— Важното е, че Таша се прибра — рече тя и стисна Дейвид лекичко за ръката. — Обясни, че й се дощяло да подиша чист въздух и излязла да се разходи по пътя.

— Нали каза, че говорела с някого? Ами ако похитителите й я бяха отвлекли отново? Тогава какво? — отвърна Дейвид.

Ема долови спазъма, който премина през тялото му, затова го придърпа нежно към себе си и обви ръце около кръста му.

— Именно затова изтичах след нея — каза тя. — Виж, доста мислих по въпроса. Явно някой я е върнал при нас.

От гневния му поглед й се прииска да замълчи, но се насили да продължи:

— Замисли се! Как би могла да стигне дотук сама? Когато изникна в кухнята онзи следобед, не беше мокра. Валя цял ден, значи не е дошла пеш. Определено смятам, че са решили да я освободят — по причини, които все още не разбираме, но и това ще стане. Иначе, да, мисля, че я чух да говори с някого на улицата, но не успях да стигна достатъчно бързо, за да го видя, а може и да съм се заблудила.

Тя го притегли по-близо и той опря буза в нейната.

— Колко много неизвестни… Защо отказва да говори с нас? Тя ми е дъщеря.

Докато Ема търсеше утешителни думи, възцарилата се за миг тишина бе нарушена от резкия звън на входния звънец. Тя се взря в Дейвид и повдигна вежди въпросително.

— Аз ще отворя — рече той. — И ще се справя с нашественика.

Усмихна й се… първата искрена усмивка, която Ема виждаше от дни насам. Тя усети как един слой от тревогите й избледня. Усмивката обаче далеч не успя да изкорени безименния страх, скрит в гърдите й, който дори не можеше да назове пред съпруга си.

Стъпките на Дейвид обратно в антрето начаса й разкриха, че не е сам.

Вратата се отвори.

— От полицията са — обяви той и въведе Беки Робинсън и Шарлот Хюс в кухнята. — Искат отново да говорят с Таша.