Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

За миг появата на това странно момиче накара всички да замлъкнат, но магията се развали, щом чуха Ема да се задава по коридора. Тя последва Наташа през прага, стиснала сънения Оли в прегръдките си. Той на мига се наведе встрани и стисна пуловера на сестра си в опит да привлече вниманието й. Тя не реагира.

— Седни, моля те, Таша — рече Дейвид. — Беки и Чарли искат да поговорите.

Той се обърна към жена си, която бе тръгнала обратно към вратата.

— Ем? Ще останеш, нали?

— Идвам след секунда — само ще донеса нещо за пиене за Оли и за Таша.

Беки се усмихна и поздрави Наташа. Не очакваше отговор и не получи такъв. Момичето седна, дръпна ръкавите на пуловера си върху ръцете си, сведе глава и се заигра със същата разбридана нишка — както беше направило при последната им среща — вторачено в разплитащия се ръкав.

Беки обърна снимките на Наташа с гърба нагоре и ги побутна през масата.

— Би ли погледнала тези снимки, Таша — рече Чарли внимателно.

Наташа вдигна очи към нея. Беки беше убедена, че за секунда — преди щорите отново да се спуснат — мярна ранимост, молба за разбиране.

Момичето сведе глава, за да разгледа снимките. Не е нужно да си детски психолог, за да разпознаеш преминалото по лицето й изражение, каза си Беки. Въпреки че гледаше надолу, Беки забеляза как опули очи за миг, а горните й зъби се впиха в долната устна. След това упорито отказа да погледне присъстващите в очите, като впи своите в чайника в средата на масата.

— Можеш ли да ни разкажеш нещо за това, Таша? — попита Чарли.

Не последва отговор.

— Какво имаше в раницата? Ще ми кажеш ли? — обади се Беки. — Молим те да ни кажеш истината, Таша.

Дейвид се намеси.

— Таша, би ли отговорила на инспектор Робинсън, моля.

Беки не беше сигурна дали е употребил званието й в опит да сплаши Наташа, но не постигна никакъв ефект. Всички потънаха в мълчание; накрая Дейвид погледна Беки, а тя поклати леко глава. Той схвана намека и овладя очевидното си желание да опита да убеди дъщеря си да проговори.

В продължение на около две минути никой не продума.

— Книги.

— Книги? Какви книги — романи, учебници?

— Просто книги.

— Добре. А защо остави раницата си?

— Забравих я.

— Съобщи ли, че е загубена?

Поклащане на главата.

— Чии бяха книгите?

— Мои.

— Какви книги имаш, Таша?

Повдигане на раменете.

— Кое е момчето на гарата, с което говориш? Познаваш ли го?

— Не.

— Защо го заговори тогава?

Повдигане на раменете.

— Таша, знаем, че си се върнала със следващия влак. Всъщност дори не си напуснала гарата. Пристигаш с първия влак, говориш с момчето, оставяш раницата и хващаш влака в обратна посока петнайсет минути по-късно. Защо пътува чак дотам?

— Трябваше да се видя с една приятелка.

— Как се казва тази приятелка?

Настъпи мълчание. Наташа, изглежда, се поколеба дали отново да не вдигне рамене, но явно осъзна, че няма как да не знае името на приятелката си. Запази мълчание няколко дълги секунди.

— Името й е Серина.

— Серина има ли си фамилия?

— Не знам — познавам я просто като Серина.

Разговорът продължи все така. Въртяха се в кръг, в безкрайна спирала. Не успяха да изкопчат нищо повече от нея. Не знаела къде живее въпросната Серина, нямало как да се свърже с нея… Накрая я притиснаха, а тя заяви:

— Тя се премести.

Беки имаше един последен коз. Тя бръкна в куфарчето и извади нова снимка.

— А този кой е?

Наташа погледна с безразличие, явно очаквайки да види поредната снимка на момчето от гарата. Само че не беше то. Беше съвършено друг човек.

Тя не вдигна очи, но Беки забеляза леко разтворената й уста и стегнатите мускули по цялото й тяло. Наташа застина на ръба на стола, но за не повече от десет секунди. Когато ги погледна, лицето й беше безизразно.

— Не го познавам — заяви тя.

Умението да изписва безразличие на лицето си беше забележително за човек на нейната възраст, но доколкото бе известно на Беки, нямаше човек, който да овладее разширяването на зениците си.

— Бу-бу, бийп-бийп — рече Оли напевно, щом Ема го понесе нагоре, за да го изкъпе и да го сложи да си легне.

В момента изглеждаше напълно буден: клатеше глава наляво-надясно, сякаш в нея ечи мелодия, но той все още не се е научил да възпроизвежда точните тонове. За щастие Ема беше сигурна, че ще заспи в мига, щом го сложи в креватчето.

И дано поспи повече, добави тя наум, тъй като от дни нито тя, нито Дейвид бяха успели да се наспят.