Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Миналата нощ бяха останали здраво в прегръдките си, а тя бе изслушала изповедта на Дейвид за чувствата му в момента.

— Щом погледна Таша, виждам Каролайн, и вината ми се завръща — призна й той.

Никой не би могъл да предположи какво е очаквало Каролайн и Наташа онази вечер и Ема от години се опитваше да го убеди, че животът е поредица от съвпадения — някои добри, други — лоши. За части от секундата човек можеше да реши да мине по друг път за къщи и така да срещне любовта на живота си, или пък да се препъне в бордюра и да се озове в болницата. Животът бе изтъкан от подобни алтернативи и във въпросната нощ Дейвид беше избрал да не отиде със семейството си по основателни причини. Сега той сякаш отново се беше разколебал относно решението си.

Докато лежаха и си шепнеха в тъмната стая, Ема го погали нежно по косата, точно както обичаше. Беше започнал да се отпуска, когато тя усети, че тялото й се стегна. Беше чула шум.

Дейвид промърмори нещо, но тя отново го погали по косата, пророни „Шш“ в ухото му и той се унесе.

Бледата светлина от лампата на площадката се процеждаше в спалнята през отворената врата. Ема се вгледа в нея като хипнотизирана. Нищо. Тя обаче продължи да наблюдава, затаила дъх.

Започна да брои. Ако не видеше нищо до „десет“, щеше да си отдъхне. Достигна до „десет“ и все още нямаше нищо. Тя подхвана броенето отначало.

Дейвид похъркваше тихичко на рамото й, а тя лежеше странично, с лице към вратата. И внезапно го видя.

Силуетът, осветен в гръб от лампата, се плъзна безшумно до отворената врата. Направи крачка, после още една и влезе в спалнята.

Въпреки широката пижама Ема разпозна слабото тяло на доведената си дъщеря. Чуваше ударите на собственото си сърце, които отекваха във възглавницата, но нещо я накара да изчака.

Таша направи още крачка и Ема различи бегло бялото на очите й, заковани плътно в гърба на Дейвид. Когато накрая Ема проговори, гласът й прокънтя ненужно силно в тихата спалня:

— Какво искаш, Наташа?

Момичето застина за миг, после се обърна и излезе спокойно от спалнята, без да обели и дума.

Ема скочи от леглото и отиде да вземе Оли. Тази вечер можеше да преспи в тяхното легло. Искаше всички да са заедно, в една стая.

Щом се събуди на сутринта, Дейвид завари Оли при тях и я обвини, че постъпката й е нелепа.

— Не се вманиачавай, моля те. Осъзнавам, че тя не е твое дете, но е моя дъщеря, която обичам. Искам единствено да уважиш това и да не се отнасяш с нея като с чужд човек, попаднал при нас. Влязла в стаята… И какво? Когато Оли стане на тринайсет, ще се плашиш ли, ако влезе за нещо в спалнята ни посред нощ? Не? Така си и мислех. Ще решиш, че е сънувал лош сън или не се чувства добре. Поне попита ли я?

Внезапна вълна на вина заля Ема. Само че Дейвид не беше видял случилото се. Наташа влезе в спалнята с решителност . Как обаче можеше да му го обясни? Той не й остави възможност да го направи.

— Наглеждай я вместо мен днес, Ема. Не искам отново да я загубя. И не се дръж грубо.

Какво си представяше, че ще направи? Ще изхвърли Таша, докато той е на работа? В част от думите му обаче се прокрадваше притеснителна истина. Дали пък наистина не се беше вманиачила? Може би действително негодуваше, че момичето е разтърсило спокойния й живот.

Ема простена и разтърка уморените си очи. Оли я наблюдаваше притихнал в детското си столче. Тя си помисли, че до тази седмица май не я беше виждал тъжна.

Чу стъпки по дъбовите дъски в антрето и бързо сложи на лицето си безизразна физиономия. В отражението в прозореца видя, че вратата на кухнята се отвори. Наташа пристъпи вътре, после застина на място. Ема можеше само да гадае колко трудно трябва да е за това бедно дете да влезе в стаята в къща, в която вече не се чувства у дома.

— Добро утро, Таша — рече тя, като насила вплете щастлива нотка в гласа си.

После се зае с Оли, за да не се налага да поглежда доведената си дъщеря.

— Къде е…

Ясно личеше, че Наташа не знаеше как да го нарече. Все още не се беше пречупила да му каже „татко“. Това видимо го нараняваше, но той й беше казал, че може да го нарича „Дейвид“, ако й е по-лесно. Предложението му обаче явно просто я беше объркало и тя нямаше представа как да говори за него.

— Къде е баща ти? — подсказа Ема услужливо. — Реши, че е време да иде на работа. Сутринта дойде при теб, за да ти го съобщи, но ти спеше дълбоко и реши да не те буди. Но ще остане на работа само до обяд. След няколко часа ще се прибере, за да обядваме заедно. Искаш ли да правим нещо конкретно тази сутрин?