Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Това е първата съпруга на мъжа ми, Каролайн. Майката на Таша.

Беки се обърна към жената пред себе си в антрето в търсене на някакъв признак на негодувание, че портретът на бившата съпруга все още виси на почетно място, но не забеляза такъв. Долови единствено нотка тъга.

— Таша е с баща си. Ще ви заведа при тях.

Беки не помръдна.

— Преди да идем при нея, госпожо Джоузеф, бихте ли ми разказали за вчера? Доколкото разбирам, просто се е появила в кухнята ви?

Ема Джоузеф вдигна ръка и прибра зад ушите си няколкото непокорни кичура коса, изплъзнали се от хлабавата опашка.

— Беше много странно. Бях горе с Оли — моето момченце. Слязох в кухнята и я заварих там. Просто стоеше, без да обелва и дума.

— Как според вас е влязла, госпожо Джоузеф?

— Явно е заобиколила къщата и е влязла през задния вход. Не заключвам, когато ще съм си вкъщи през целия ден. Може и да не е най-разумното решение на самотно място като тук, но…

Тя повдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Просто навик“.

— Сподели ли нещо с вас? Как се е озовала тук, къде е била?

— Нищо. Не можем да изкопчим нищо от нея, освен че не желае да намесваме полицията. — Жената поклати глава и се взря в Беки. — Просто изникна . От нищото . Как е стигнала дотук?

— Не ви ли каза?

— Нито дума. Отказва да говори дори с баща си.

— Разбирам, госпожо Джоузеф. И още нещо, ако позволите. Преди да слезете и да заварите Наташа в кухнята, спомняте ли си да сте чули нещо необичайно навън?

За момент на лицето на Ема Джоузеф се изписа объркване, но тя беше съобразителна жена.

— О, имате предвид кола или нещо такова?

— Ами намирате се доста встрани от маршрута на автобусите, а и с всички тези пътчета ми е трудно да си представя, че се е добрала дотук сама.

— И на мен — кимна Ема. — Само че не чух нищо. Тракторът в съседната нива вдигаше толкова шум, че не бих чула дори и танк „Шърман“, честно казано. Но ако смятате, че някой я е довел, за какво му е да я държи шест години, след което да я върне?

Беки си пое дълбоко дъх.

— Нямам никаква представа. Изобщо не звучи логично, поне за мен.

Ема Джоузеф отвори вратата към кухнята и Беки набързо огледа уютното, удобно съчетание от кухня и хол — като от страниците на списание за интериор — след което спря очи на мъжа, обърнал гръб към тях. Пъхнал ръце в джобовете на панталона си, той се бе вторачил в задния двор през стъклената врата от пода до тавана. Беше среден на ръст, с атлетично телосложение, но отпуснатите рамене му придаваха излъчването на човек, далеч по-възрастен от уверения хубавец, с когото се бе запознала Беки едва ден по-рано.

Какво денонощие беше преживял! Беки си спомни как кожата му пребледня и той се отпусна в стола при новината, че е открито тялото на момиче. В момента би трябвало да се радва, но Беки долавяше само объркване и разочарование.

Единственото, което се движеше в цялото помещение, беше момченцето в детското столче. При влизането им то обърна глава и бебешкото му лице грейна при вида на майка му. Играеше си с някакви ярко оцветени пластмасови яйца и взе да удря едно от тях по подноса отпред, зарадвано от появата й. Беки погледна Ема — тревожно смръщените вежди се отпуснаха, тя се усмихна за миг на сина си, а после се обърна към съпруга си и рече нежно:

— Дейвид… От полицията са тук.

Дейвид Джоузеф откъсна очи от двора, завъртя глава, но хвърли още един прощален поглед навън; накрая се обърна и пое към Беки и Чарли, протегнал ръка, за да се здрависа и с двете.

— Благодаря ви, че дойдохте. Знам, че трябваше да ви се обадим по-рано, но Таша изглежда толкова крехка, а и беше категорична, че не бива да известяваме полицията за завръщането й. Каза, че пак ще изчезне, ако ви се обадим.

— Но още е тук? — попита Беки.

Дейвид кимна.

— Заключих всички врати, след което поговорихме с нея и й обяснихме защо се налага да се свържем с вас. Казахме й за момичето — онова, което сте открили вчера. Това май я разстрои. Уверих я, че целта ви е просто да сте сигурни, че наистина е дъщеря ми — въпреки че за мен самия няма и капка съмнение — за да приключите случая.

На Беки й беше ясно, че моментът не е подходящ да му противоречи, но ако Дейвид Джоузеф смяташе, че случаят е приключен, беше в дълбока заблуда. Където и да бе живяла дъщеря му, някой я беше държал в тайна повече от шест години. Съдейки по опита си, Беки предпочиташе да не си представя през какво би могло да е минало това дете.